Тя наведе глава и повърна. Лаклен бе останал вкопчен в омразата, докато не я намери – онази, която бе почувствал на повърхността, онази, която трябваше да го спаси...
А после започна да се бори с неприязънта за доброто и на двама им.
Ема се зачуди как не я бе убил, как не се бе поддал на объркването и омразата, които се смесваха с нуждата му да я обяви за своя и да потъне в забрава. Как не я бе обладал свирепо, когато кожата му все още гореше?
Той не искаше тя да узнае за мъченията му и сега Ема разбираше защо. Знаеше, че ще трябва да му признае за сънищата спомени, но какво можеше да каже за това? Че страда от грандиозен случай на синдрома на Твърде многото информация? Че най-накрая е разбрала какво е било изтезанието и е сигурна, че е най-ужасното, на което някога е било подлагано живо същество?
Как можеше да му каже, че този, който му е причинил това, е баща ѝ?
Злобни, гнусни паразити, на които мястото им е в ада.
Едва не повърна, но успя да се пребори. Не мислеше, че Лаклен може да я намрази заради това, но разкритието щеше да гори, да кипи като малка капка киселина върху кожата. Което щеше да избледнява до. края на вечността. Баща ѝ бе унищожил почти цялото му семейство – семейство, което той очевидно бе обичал.
Сега, когато знаеше всичко, което бе преживял Лаклен, когато познаваше мислите и клетвите му за разплата, я изпълни изгарящ срам, задето бе спорила с него за отмъщението му.
Особено сега, когато щеше да му го отнеме завинаги.
Непоколебимостта ѝ беше... ами непоколебима. Докато лежеше на студения под на Киневан сред цялата тази касапница, умът ѝ препускаше. Горчивият ѝ срам бе удавен от прочутите валкирски гордост и честолюбие, които най-после се бяха събудили у нея. „Недостойна. Уплашена. Слаба.“ Ема Кротката. Но вече не.
Защото – това беше най-объркващото – сега, когато чувствата ѝ се бяха уталожили и можеше да мисли по-ясно, си даваше сметка, че ако можеше да върне времето, пак щеше да направи същото.
Решителността ѝ я плашеше. Да, старата Ема все още витаеше на заден план в съзнанието ѝ и пищеше, че това е страшно глупаво. „Харесва ли ти новият ми панталон с щампа на разфасовано човешко тяло? А сега, къде беше клетката на онзи тигър?“
Беше абсолютно безразсъдно.
Но новата Ема знаеше, че не е прекадено глупава, за да живее; твърде много се срамуваше, за да ѝ пука дали ще оцелее. Трябваше да го стори, за да оправи нещата със сборището си, както и с Лаклен.
„Лаклен.“ Великодушният крал, в когото не можеше да не се влюби. И за него щеше да се сражава безмилостно.
Баща ѝ беше нейно бреме. Бе дошла да убие Деместриу.
* * *
През кошмарния час, който отне на Харман да го закара до частното летище, Лаклен се мъчеше с всички сили да не се преобрази. Така и не успя да се отдръпне от тънката като бръснач граница – или да започне да разсъждава толкова ясно, колкото бе необходимо. Ема беше в ръцете на вампирите, а Taper – в плен на вал кириите.
Проклятието на ликаните. Силата и свирепостта, които носеха със себе си в битка, представляваха слабост във всички други ситуации, а колкото повече обичаха нещо, толкова по- силно бе желанието на звяра да се надигне и да го защити.
Залагаше на вероятността да са отвели Ема в Хелвита, при Деместриу, макар че можеше да са я предали на Иво или дори на онзи Кристоф. Беше изпратил Кае да намери Уилем и Мънро и толкова ликани, колкото успеят да съберат, за да потеглят към замъка на Кристоф. Лаклен знаеше, че тя ще го стори. След като Ема изчезна, Кае трябваше да го погледне в очите само веднъж, та най-накрая да проумее.
Но ако грешеше за мястото, на което я бяха отвели? Ами ако и този път не успееше да открие Хелвита? Изглежда, вече не можеше да мисли, когато най-накрая бе обхванал ситуацията в цялата ѝ тежест.
В цялата ѝ тежест. И Гарет беше във вражески ръце. Бяха го пленили някак. Някак ли? След като видя с очите си уменията на Лусия, силата на Реджин, бързината на Никс и целеус- тремената злост на Кадерин, Лаклен вече знаеше, че е подценил врага.
– Те държат Гарет – беше казал на Боуи по телефона от колата, докато Харман натискаше педала на газта по мъгливите шотландски пътища – Измъкни го.
– Проклятие! Не е толкова лесно, Лаклен.
Беше толкова лесно. Лаклен искаше Гарет освободен. Боуи беше могъщ ликан, прочут със своята безмилостност.
– Освободи... го! – изръмжа той.
– Не можем. Не исках да ти го казвам, но ги охраняват проклети духове.
Гарет, последният от семейството му, зад стражата на древна напаст в ръцете на побъркано и коварно същество.