И... Ема го беше напуснала.
Преднамерено го беше напуснала. Съзнателно бе решила да му обърне гръб и бе пропълзяла до протегнатата ръка на шибан вампир, за да го стори.
„Мъгла в ума ми. Не, трябва да се преборя с нея.“
Отново и отново се мъчеше да си припомни всичко, което знаеше за нея, опитваше се да намери нещо, което да му подскаже защо би го сторила.
„Тя е на седемдесет години. Завършила е колеж. Преследват я вампири. Точно нея са искали през цялото време. С каква цел? Коя фракция? Аника е нейна приемна майка. Родната ѝ майка е била от лидийско потекло, така ми каза. Елена. Ето на кого прилича.“
Докато се приближаваха до летището, слънцето изгря. Лаклен изръмжа раздразнено. Мразеше го, не искаше никога повече да го вижда Тя беше някъде там, а него го нямаше, за да я защити. В този момент можеше да е завързана за кол на някое поле. Дланите му бяха окьрвавени от ноктите, които бе забивал в тях. Дори не беше прегледал раната на ръката си.
„Мисли! – Започна да повтаря всичко, което бе научил за нея. – Седемдесетгодишна. Завършила е колеж...“
Намръщи се. И преди беше срещал лидийки. Те имаха светла кожа като Ема, но много тъмни коси и очи. Ема беше свет- локоса, със сини очи.
Значи, и баща ѝ трябваше да е такъв...
Лаклен замръзна. Не.
Невъзможно.
Ами ако той е баща ми? – беше го попитала Ема.
А Лаклен ѝ отговори... Отговори ѝ, че децата на Деместриу със сигурност са злобни, гнусни паразити, на които мястото им е в ада.
Не.
Дори съзнанието му да можеше да схване мисълта, че тя е дъщеря на Деместриу, Лаклен не можеше да приеме, че в този момент се намира във властта му, че може да е била тласната дотам от собствените му лекомислени думи.
Че казаното от нея може да я е подтикнало да отиде в Хелвита, при Деместриу, който щеше да разчлени собствената си дъщеря крайник по крайник, докато тя го умолява да я убие, без дори да мигне с червените си очи.
Ако не я намереше скоро... Сега трябваше не просто да открие Хелвита, а и да я открие бързо. Беше ловувал и проследявал дири в тази част на Русия, но безуспешно. Последния път може би се беше приближил, точно преди дузина дематериали- зирали се вампири да го открият и да го пребият до кръв.
Щеше да отиде със самолет до Русия и пак да стигне толкова близо...
Споменът се надигна – тялото ѝ под неговото едва вчера, когато главата ѝ се мяташе на възглавницата и го потапяше в прекрасния аромат на косата ѝ. Никога нямаше да забрави аромата ѝ, беше го поел завинаги от онази първа нощ, в която я позна. Споменът дойде като напомняне да го използва.
Можеше да я намери. И преди го беше правил. Ако се озовеше някъде близо до нея, можеше да я проследи право до Хелвита
Беше ѝ предопределено той да я открие.
Един дълбок глас изрече от сенките:
– И така, да видим какво е търсил генералът ми.
Очите ѝ проследиха посоката на звука. Знаеше, че само преди секунда беше сама, но сега го зърна, седнал зад голямото бюро, още преди да запали лампа. Светлината се отрази в червените му очи.
От него се излъчваше напрежение, докато се взираше в нея така, сякаш виждаше призрак.
Тя беше принудена да чака сама тук, в този зловещ замък, и да слуша носещите се отдолу викове, които отекваха периодично. Това продължи часове наред след изгрева на слънцето. През това време Ема преживя нещо като пречистване, мислите ѝ се успокоиха, а решимостта ѝ се изостри като кристал. Чувстваше се така, както предполагаше, че се чувстват лелите ѝ преди голяма битка Сега чакаше търпеливо да сложи край на всичко това по един или друг начин и знаеше, че само един от тях ще излезе жив от стаята
Деместриу повика един страж.
– Когато Иво се върне, не го пускай да влезе – нареди той на вампира – По никакъв повод. Не казвай, че сме я намерили. Ако проговориш, ще ти извадя вътрешностите и ще те държа така години наред.
Е, добре. Ема бе израснала със заплахите, които бяха толкова разпространени сред лора – тези, които започваха с „ако това и това се случи или не се случи“ и завършваха с „тогава ще понесеш това и това последствие“ – но този тип наистина го биваше в тая работа.
Деместриу се дематериализира до вратата и пусна резето след пазача.
„Значи... никой не може да се дематериализира вътре или вън, а сега никой не може и да излезе пеша?“
Когато Деместриу се върна на мястото си, всяка изненада, която можеше да е издал, беше изчезнала. Той я огледа безстрастно.
– Лицето ти е точно като това на майка ти.
– Благодаря. И лелите ми често казват така.
– Знаех си, че Иво е намислил нещо. Знаех, че търси някого и че е загубил десетки от воините ни – трима само в Шотландия. Затова реших да му отнема това, до което се е доближил, каквото и да е то. Не очаквах, че издирва дъщеря ми.