– Какво иска от мен този тип? – попита тя, макар че имаше доста добра представа сега, когато бе осъзнала проклетото си родословие.
– От векове насам Иво крои заговори и се цели в короната ми. Но знае, че ако има нещо, което е свещено за Ордата, това са кръвните линии. Знае, че не може да управлява, ако не е свързан с кралското семейство, и случайно попадна на такава връзка. В лицето на дъщеря ми.
– Затова е решил просто да те убие и да ме принуди да се омъжа за него?
– Точно така.
Настъпи пауза, в която той, изглежда, обмисляше нещо. После попита:
– Защо не ме потърси по-рано?
– Едва преди осем часа разбрах, че си ми баща.
В очите му трепна някакво чувство, но беше толкова мимолетно, та тя реши, че си е въобразила.
– Майката... не ти е казала?
-Нея познавам. Умряла е веднага след раждането ми.
– Толкова скоро? – попита той тихо, сякаш сам себе си.
– Търсех в Париж информация за баща си – за теб – каза тя.
Противно на всякаква логика се опитваше да го накара да се почувства по-добре.
– Живях там заедно с майка ти. Над катакомбите.
Всеки импулс на доброта изчезна при споменаването на катакомбите, от които Лаклен си беше проправил път към свободата със зъби и нокти.
– Очите ти станаха сребриста, точно като нейните. За пръв път червеният му поглед премина по нея преценяващо.
Последва неловко мълчание. Ема се огледа наоколо и се помъчи да си спомни принудителните тренировки, на които я бяха подлагали Аника и Реджин. Да победи Касандра, беше едно, но този, който стоеше пред нея сега, беше чудовище.
Тя се намръщи. „Ако той е чудовище, значи, и аз съм чудовище. Но спокойно, не е задължително да оживея.“
От самото начало бе наясно, че от тази стая ще излезе само един от тях. Сега знаеше, че това означава най-много един от тях.
Оръжия по стените. Кръстосани мечове, обърнати с дръжката надолу. В действителност тези в ножниците бяха по-податливи на ръждата. Ръждата означаваше слабост. „Трябва да се добера до този без ножница“
– Седни.
Тя неохотно се подчини. Той ѝ поднесе кана с кръв.
– Ще пиеш ли?
Тя поклати глава
– Опитвам се да следя колко поемам.
Той я изгледа отвратено.
– Говориш като човек.
– Ако ми даваха по един долар всеки път, когато го чуех... – въздъхна тя.
– Може би просто си пила от ликана, с когото си?
Дори да можеше да отрече, тя не виждаше причина да го прави. Изпъна раменете си.
-Да.
Той вдигна вежди и я погледна с възобновен интерес.
– Дори аз отказах да вземам кръв от безсмъртен като него.
– Защо? – попита тя и се наведе напред, надвита от любопитството. – Това е била единствената инструкция, която майка ми е дала на лелите ми, когато ме изпратила при тях – никога да не пия от жив източник.
Той впери поглед в бокала си с кръв.
– Когато поемеш толкова кръв, че убиеш източника, изсмукваш всичко от него, чак до дъното на душата му. Ако го правиш достатъчно често, бездната на душата може да се превърне в нещо буквално. Можеш да я усетиш. Сърцето ти ще стане черно, а очите – червени от ярост. Това е отрова и ние жад уваме за нея.
– Но да пиеш от жив източник и да го убиеш са две различни неща Защо вместо това не е поискала да ме предупредят да не убивам?
Всичко това изглеждаше толкова нереално. Двамата водеха разговор, задаваха си въпроси и им отговаряха, въпреки смазващото напрежение помежду им, като доктор Лектьр и Клариса в онази сцена в затвора. „Бяхте любезна и реагирахте добре на моята вежливост.“23
– И защо получавам тези спомени?
– Ти си наследила тази тъмна дарба? – изсмя се отривисто той без капка веселост. – Подозирах, че се предава по кръвна линия. Мисля, че точно тя е направила династията ни крале по време на първия хаос на лора. Аз я имам. Кристоф също я има И я е предал на всеки човек, когото е превърнал – добави той и се подсмихна. – Но ти си я наследила от мен? – Вдигна вежди, сякаш все още не можеше да повярва напълно. – Майка ти навярно се е бояла, че ще стане така. Поемането на толкова кръв, че да убиеш източника, ни кара да полудеем. Пиенето и поглъщането на спомените им ни прави луди – и могъщи.
Тя вдигна рамене. Не се чувстваше луда. Да, замалко да срути един замък насън, но...