– Не се чувствам по този начин. Ще ми се случи ли още нещо?
Той изглеждаше ужасен.
– Значи, спомените не са достатъчни? – попита, но после се овладя. – Да поглъщаш кръвта им, живота им и всичко, което са преживели – това те прави истински вампир. Някога търсех безсмъртни заради знанията и силата им, но се измъчвах от сенките в съзнанието им. За теб да пиеш кръвта на безсмъртен с толкова много спомени... играеш си с огъня.
– Идея нямаш колко си прав.
Той се намръщи, замисли се за миг и попита:
– В катакомбите ли съм пратил ликана?
– Той избяга – отговори самодоволно тя.
– Да, но сега ти си спомняш мъченията му, така ли?
Тя бавно кимна. Един от двамата щеше да умре. Защо продължаваше разговора – за да узнае отговорите на някои от въпросите, които я измъчваха? Или за да живее още малко? А той защо се съгласяваше?
– Представи си, че съзнанието ти е задръстено с десетки хиляди подобни спомени. Представи си да преживяваш смъртта на жертвата си. Онези мигове преди това, когато ти я дебнеш, когато тя си казва, че не е чула стъпки, а само шума на вятъра. Когато набелязаният си внушава, че е глупак, задето косъмчетата по врата му настръхват. – Зарея поглед покрай нея. – Някои отказват да повярват до последния миг. Други ме поглеждат само веднъж и знаят в какви ръце са се озовали.
Тя потръпна.
– И това те кара да страдаш?
– Да. Той забарабани с пръсти по бюрото и вниманието ѝ бе привлечено от един от пръстените му. Емблемата с двата вълка.
– Това е пръстенът на Лаклен. Откраднат от ръката на мъртвия му баща. „Моят баща е убил неговия.“
Той огледа пръстена с блуждаещи червени очи.
– Предполагам, че да.
Той беше луд. И Ема знаеше, че ще продължи да ѝ говори така дотогава, докогато тя поиска, защото усещаше, че е... самотен. И защото вярваше, че това са последните часове от живота ѝ.
– Като се има предвид историята на враждата между валки- риите и Ордата, как изобщо се събрахте с Елена?
На изпитото му лице се изписа замечтано изражение.
– Стиснах я за врата, готов да го извия и да ѝ откъсна главата.
– Колко... романтично. „История, която е само за разказване на внуците.“
Той не ѝ обърна внимание.
– Но нещо ме възпря. Освободих я, но през следващите месеци започнах да я проучвам. Исках да разбера какво ме накара да се поколебая. С времето осъзнах, че тя е невестата ми. Когато я плених и я отведох от дома ѝ, тя каза, че е видяла нещо добро у мен, и се съгласи да остане. За известно време беше права, но накрая плати с живота си.
– Защо? Как е умряла?
– Чух, че от скръб. Заради мен. Затова се учудих, че се е предала толкова бързо.
– Не разбирам.
– Майка ти се опита да ме накара да спра да пия кръв – не само от живи източници, а изобщо. Дори ме убеди да започна да се храня като човек и ми правеше компания, за да ми е по- лесно, макар че нямаше нужда от храна. А после разбрахме, че ти си на път – точно когато щях да загубя короната си при първия бунт на Кристоф. В битката се върнах към старите си навици. Запазих короната, но загубих всичко, което бях спечелил с майка ти. Отново се бях поддал. Елена ме погледна в очите само веднъж, а после избяга.
– Някога интересувал ли си се за мен? – попита Ема и установи, че гласът ѝ звучи така, сякаш я интересува.
– Чух, че си слаба и неумела, че си наследила най-лошите черти и от моя, и от нейния вид. Никога нямаше да се върна за теб, дори ако си мислех, че ще оцелееш достатъчно дълго, за да бъдеш замразена в безсмъртието си. Не, това беше изцяло дело на Иво.
Тя потръпна пресилено.
– Ооох!
Но всъщност наистина я жегна малко – жегване, което бързо се доближаваше до зрелищно побесняване.
– Като баща си убийствен... о, това беше просто ужасно от моя страна...
Замлъкна, когато той стана. Силуетът му се очерта върху цветното стъкло. Косата му беше златна като пищните инкрустации. Изпълни я страхопочитание. Това бе баща ѝ и той беше ужасяващ.
Той въздъхна и я огледа – не така, сякаш виждаше призрак или нещо ново, а сякаш лениво обмисляше кога да я убие.
– Малка Емалин, това, че дойде тук, е последната грешка, която ще допуснеш някога Трябваше да знаеш, че вампирите винаги могат да отстранят това, което стои между тях и наградата им. Всичко друго е второстепенно. Моята награда е да запазя короната си. Ти си слабост, от която Иво – или всеки един от другите – може да се възползва, така че вече си... несъществена