Мафията беше адски права да нарича тези неща „мокри поръчки“.
Точно когато приключи с него, вратата се отвори с трясък. Ема изсъска.
Иво. Помнеше го от сънищата на Лаклен. Вдигна отново меча Е, щом така и така беше наблизо...
Защо я гледаше така? Червените му очи бяха приковани в нея. Сякаш ѝ се възхищаваше заради убийството. Беше смразяващо. Той попита колебливо:
– Ти наистина ли си Емалин?
Когато на вратата зад него се струпаха още вампири, тя осъзна, че едно убийство може би е достатъчно за днес. Изтръгна пръстена на Лаклен от ръката на Деместриу и изпъчи рамене. Мист все повтаряше: Не е важно дали наистина си
кастрирала собственоръчно цял римски легион, важното е дали другите вярват, че си го сторила. Най-важното е възприятието.
В гласа ѝ отекна сила, която не притежаваше:
– Аз съм Ема – „Не отстъпвай, не отстъпвай!“ – Кралеубийцата.
– Знаех си, че си такава – тръгна той към нея. – Знаех си.
Тя вдигна безполезния меч така, сякаш беше Ескалибур.
– Ниго крачка повече, Иво.
– Търсих те, Емалин. Търсих те години наред още откакто чух слухове за съществуването ти. Искам да станеш моя кралица
- Да, често получавам подобни предложения – кимна тя и избърса лице в ръкава си. Имаше две възможности: в ръцете им или през прозореца, на слънцето. – Но вече приех тази титла на друго място.
Може би щеше да успее да се дематериализира. По време на битката така и не успя, но по дяволите, нали го беше направила веднъж! Можеше да изчезне още преди да падне на земята отвън. На теория. Само че беше омапомощена от битката с Деместриу. Не можеше да отиде при Лаклен. Кръвта ѝ изтичаше като река. „Миналия път се премести само на два-три метра, не на другия край на света...“
Един успешен на два опита в дематериализирането. Не знаеше дали ще успее. Това означаваше да рискува всичко... Но когато те се втурнаха към нея, изсъска немощно и скочи.
Летеше! Дематериализираше се! Не...
Приземи се по задник в един храст. Започна да плюе листа на слънцето. Скочи и се втурна да намери прикритие. Затвори очи, за да прогони болката, и си помисли за блатото... Още си мислеше. Блато! Хладина. Влага.
Кожата ѝ пламна.
* * *
Едното му тъпанче се беше пръснало от писъка ѝ, но той продължи да се мъчи да проследи звука. А после, с последно ехо, което се разнесе из замъка, гласът ѝ замря. Сърцето му сякаш спря заедно с него, но той се втурна в същата посока и изкачи тичешком спираловидното стълбище. Спомни си, че покоите на Деместриу се намират високо в замъка, и продължи да лети нагоре, без да спира.
Сега единственото, което чуваше, бе собственото си накъсано дишане. Опита се да улови мириса ѝ, но смрадта на огромни количества кръв удавяше всичко друго.
На стълбището на най-горния етаж спря и тръгна предпазливо през сенките. Убийството щеше да се случи всеки момент. Беше почти до вратата. Щеше да я спаси, да я отведе от това място...
Умът му не можеше да проумее това, което виждаха очите му. Деместриу лежеше заклан.
Видя как Иво се хвърля напред, как посяга към лъч светлина, сякаш бе изтървал през прозореца безценно съкровище.
– Не! – изрева вампирът. – Не на слънцето!
Отскочи назад от светлината
– Де материализирала се е някъде другаде!
Тялото му се отпусна с видимо облекчение и той започна да разтърква кожата и заслепените си очи.
После се обърна към двамата си главорези:
– Жива е. Сега донесете видеото! Искам да разбера всичко за нея.
Лаклен бе смаян. Не можеше да е скочила навън на слънцето...
Втурна се в стаята, хвърли се към прозореца, но видя само празно поле. Ема наистина бе изчезнала. В ума му кипеше пълен хаос. Тя ли беше убила Деместриу? Дали се бе дематериа- лизирала на някое сигурно място? В Киневан?
Зад гърба си чу свистене от изваждане на меч.
– Върнал си се от мъртвите? – попита шеговито Иво.
Лаклен се обърна точно навреме, за да види как вампирът
поглежда към свързаната с кабинета стая, през която очевидно бяха излезли другите. За да донесат видео! Лаклен бе разбрал, че съществуват охранителни камери, които могат да правят записи тайно от записваните хора.
– Значи, шпионираш краля си?
– Разбира се. Защо да обръщам гръб на благата на модерната епоха?
– Сега обаче си сам – оголи зъби Лаклен и изпита задоволство. – Ще се биеш с мен сам. Не с помощта на дузина други. Освен ако не искаш да се дематериализираш и да избягаш, а?