В частния самолет Лаклен боравеше тромаво с дивиди устройството.
Харман беше прехвърлил записа от видеото на тази машина и многократно му беше обяснил как да го използва, но ръцете на Лаклен трепереха.
Не можеше дори да си представи какво е преживяла. И най-силните ликани не се бяха завърнази от бърлогата на Деместриу, а тя го беше победила – нещо, което не бе успяло да постигне низо едно живо същество.
Лаклен трябваше да види как е станало, макар че се страхуваше. Трябваше да разбере защо не се бе върнала при него. В Киневан. Когато най-накрая се бе озовал далеч от Хелвита и се бе довлякъл до Харман, го беше накарал да се обади в Киневан.
Нямаше я там. Беше се дематериализирала в... истинския си дом.
Плейърът най-накрая се включи. Записът започваше с Ема, която стоеше сама в стаята, точно преди Деместриу да се появи вътре.
Лаклен изгледа разговора им и сърцето му се сви, когато видя, че Ема се държи така, сякаш думите на Деместриу не ѝ причиняват болка Може би самата тя не го осъзнаваше, но Лаклен виждаше как в очите ѝ всеки път угасва нещо. Отвъд цялото си перчене, тя все още беше същата уязвима Емалин.
Деместриу изглеждаше точно толкова страховит и внушителен, колкото си го спомняше. И все пак когато тя призна, че майка ѝ не им е казала нищо за Деместриу, Лаклен можеше да се закълне, че за един кратък миг вампирът изглеждаше... наранен.
– Това е пръстенът на Лаклен – каза Ема в един момент.
„Откъде знае?“
Деместриу се намръщи и погледна към ръката си. Минаха няколко секунди, преди да отговори:
– Предполагам, че да.
Лаклен отдавна си представяше как Деместриу често се взира в пръстена и се наслаждава на стореното, доволен, че притежава нещо, което постоянно да му напомня за мъчението на Лаклен.
Деместриу почти не го беше забелязвал.
А после Лаклен осъзна най-ужасната истина.
Ема бе сънувала спомените му. За огъня. Това се беше случило онази нощ, когато се събуди, обзета от такава болка Като си помислеше за това сега, разбираше, че е почувствала агонията, която бе изпитал той.
Затвори очи, ужасен. Предпочиташе да умре, отколкото да ѝ прехвърли този ужас.
Но не можеше да се спре: изпитваше нужда да гледа, докато събитията продължаваха да текат.
Двубоят накара мускулите му да се свият от напрежение, макар че знаеше изхода. Но не подозираше, че Деместриу я е ранил толкова тежко. Сега тревогата му нарасна и започна да го разяжда.
Когато пристъпи на пръсти в реката от кръв, както би влязла в студения океан, Ема потръпна. Вдигна меча над главата си, но той се тресеше неудържимо, а по бузите ѝ се стичаха сълзи. Как му се искаше да можеше да поеме този страх и тази болка вместо нея!
Лаклен се намръщи, когато очите на Деместриу се промениха и когато кръвта потече като отрова от разрязана рана. Вампирът изглеждаше... облекчен, че умира.
Красивото лице на Ема се сгърчи в измъчено изражение, когато коленичи до него, изпълнена с желание да не го убива. Лаклен видя точния момент, в който проумя, че трябва. Макар че това противоречеше на цялата ѝ същност, тя го стори. Съвсем сама, неговата смела Емалин уби баща си, а после сякаш прецени Иво, преди да нападне и него. Но за щастие, го остави на Лаклен.
Последното ѝ действие – как скочи на светлината на слънцето...
Лаклен беше поразен от смелостта ѝ, но знаеше какво ще ѝ струва това. Знаеше какво ѝ е причинил самият той. Себично ли беше от негова страна, че бе тръгнал след нея?
Ами ако той е баща ми?
Злобни, гнусни паразити.
Исусе Христе, не!
34
– Дойдох за Ема – изрева Лаклен, застанал в сянката на дома на Ема, Вал Хал, който приличаше на самия ад. Макар че мъглата бе започнала да се просмуква навсякъде, трещяха мълнии, които понякога бяха поглъщани от многобройните медни прътове, наредени по целия покрив и околностите, а друг път от обгорените дъбове, с които беше осеян дворът. Аника излезе на верандата. В яростта си изглеждаше като създание от друг свят. Очите ѝ проблясваха в зелено, в сребристо и обратно. Около косата ѝ летяха и се кискаха духове.
В този миг Лаклен не можеше да реши кое е по-лошо – този блатен храм на лудостта или Хелвита. Никс бодро му помаха от един прозорец.
Помъчи се да не разкрива колко изнемощял започва да се чувства. Боуи беше превързал стегнато раните му, но крайниците му продължаваха да отслабват. Лаклен беше забранил на братовчед си и на всички останали от клана да го придружат до Вал Хал, защото се боеше, че ситуацията може да прерасне във война. Въпреки това усещаше присъствието им из цялата гора наоколо.