– Предал си ѝ инстинкта. Той блести като звезда в нея. Сияе. Ема може да види къде си я белязал като своя.
„Невъзможно...“
– Никога няма да го загуби – погали я по челото Никс. – Тя е всички нас. Ема на трите.
– Никс, какво може да те накара да ми я дадеш?
– Какво си готов да направиш за нея?
Веждите му се присвиха при този абсурден въпрос.
– Всичко – изхриптя той.
За няколко дълги мига тя остана загледана в него. После решително кимна
– Имаш работа, Лаклен. Дари я с нови спомени, за да се пребори със старите.
Той протегна ръце, за да я поеме. Забрави да диша... до мига, в който Никс най-после му я подаде. Той я притисна до гърдите си, но тя не се събуди. Когато отново вдигна глава, Никс бе изчезнала.
Той бързо прекоси стаята и я положи на леглото. Поряза ръката си с изпочупените си нокти и я приближи до устните ѝ.
Нищо.
Седна до нея и я разтърси.
– По дяволите, Ема, събуди се!
Тя не се събуди. Устните ѝ се разтвориха и той видя, че кучешките ѝ зъби са притъпени и смалени.
Поряза палеца си и го пъхна между устните ѝ. Другата си длан подложи под главата ѝ. Изминаха няколко дълги мига. А после Ема застина неподвижно, сякаш дори сърцето ѝ беше спряло.
Отпи – съвсем мъничко. След миг вдигна ръце към гърдите му и го сграбчи. Той отдръпна пръста си от нея и когато тя се вкопчи в ръката му, отметна глава назад и с облекчение затвори очи.
Дори докато Ема пиеше, той повдигна нощницата ѝ и превръзките отдолу, за да провери грака и хълбока ѝ. „Вече зарастват.“
Когато пи достатъчно, Ема примигна, отвори очи и обви ръце около врата му, притискайки го немощно към себе си.
– Защо отиде, Ема? Заради онова, което казах за Демес- триу ли?
– Трябваше, Лаклен – отвърна тя със слаб глас. – Той е... той беше... баща ми.
– Знам. Но това не обяснява защо предприе тази стъпка.
Тя се отдръпна от него.
– Точно преди да замина за Париж, Никс ми каза, че съм на прага да направя това, което съм родена да сторя. Разбрах какво е то в мига, в който онзи вампир протегна ръка. – Потръпна. – Трудно е за вярване, знам, но аз у-убих Деместриу.
– Видях. Имам целия ви сблъсък на запис. Лусия ще го вземе от Боуи. В момента пътува натам.
-А ти откъде го взе?
– Иво е записвал Деместриу. А аз го взех от Иво.
Тя се намръщи и той добави:
– Когато ти беше в бърлогата на Деместриу, аз вече бях в замъка.
– Убил си Иво? – попита тя с обнадежден тон.
– О, да. С удоволствие.
– Сърдит ли си, задето не успя да си отмъстиш на Деместриу?
– Сърдит съм, задето отиде сама. Разбирам, че това е съдбата ти, но никога повече не ме напускай така. Сложи ръка зад главата ѝ и я притисна към себе си. Тялото ѝ бе станало толкова топло и меко.
– Как успя да намериш Хелвита?
– Последвах те, Ема. Винаги ще идвам за теб.
– Но как е възможно да ме искаш? Сега, когато знаеш коя съм?
Той обърна лицето ѝ към себе си.
– Знам коя си. Видях всичко, което се е случило, и сега помежду ни няма никакви тайни. И те искам толкова отчаяно, че умът ми не може дори да го проумее.
– Не разбирам. Аз съм негова дъщеря.
– Когато го видях заедно с теб, част от яростта ми изчезна. Мислех, че всеки ден ликува за това, което ми стори, задето отне живота на баща ми и взе пръстена му. Оказа се, че той едва си спомня тези неща — толкова извратен беше. А това, че накрая прояви доброта към... това означава много за мен.
– Но той ти е отнел толкова много.
– Скъпа, освен това ми и даде много.
Тя го погледна с онзи неин свенлив поглед.
– М-менли?
Той кимна.
– След всички тези години в ада не полудях, но когато си помислих, че съм те загубил, бях на ръба.
Тя прошепна:
– Видях го, Лаклен. Този ад. Знам какво се е случило с теб.
Той наведе глава и допря чело до нейното.
– Иска ми се... Иска ми се да не беше. Това ме убива отвътре – мисълта, че съм те проклел с този спомен.
– Не, сега се радвам, че го видях.
– Как можеш да кажеш подобно нещо?
Долната ѝ устна потрепери.
– За нищо на света не искам да преживееш това сам.
Той я стисна за раменете, сви вежди и прошепна с дрезгав глас:
– Боже мой, обичам те.
Тя ахна.
– И аз те обичам. Исках дати кажа...
– Щом и ти изпитваш същото, защо не се върна в Киневан? При мен?