Сега ръката му я обгръщаше здраво, а той си мислеше колко хубаво би било да има оръжие и гледаше как валкириите се стичат към стаята на Ема от всички ъгълчета на къщата.
Някоя от тях бе донесла пуканки, но никоя не ги ядеше. Накацаха по первазите на прозорците, върху гардероба, една от тях дори скочи на долната част на леглото, след като с нехайно съскане към краката на Лаклен го предупреди да ги дръпне.
Безгрижието, с което се отнасяха към положението, го смущаваше. Един ликан лежеше с най-младия член на семейството им в прегръдките си тук, в дома им. В леглото на Ема.
Във всеки един момент можеше да осъзнаят това и да го нападнат. Той чакаше.
Беше по-слаб от когато и да било, а те го бяха наобиколили като рояк. Гарет и Лусия ги нямаше и отсъствието им се набиваше на очи. Тя бе донесла видеото, но очевидно бе останала толкова потресена от нещо, случило се по време на краткия ѝ престой с клана, че веднага след това бе напуснала имението. Гарет бе тръгнал след нея. Лаклен не можеше да повярва, но истината бе, че остана почти облекчен, когато Роут се появи в стаята заедно с Мист. Което не му попречи да отвърне подобаващо на намръщения поглед на копелето.
Точно преди да пуснат видеото на телевизора на Ема, тя включи „остарелия“ си айпод, за да не чува, след което зарови лице в гърдите му заради „страшните моменти“.
За разлика от останалите, Лаклен без проблем се отдалечи мислено от екрана и започна да анализира всичко, което бе узнал, превъртайки многократно лентата наум. Отначало беше изгледал видеото оттам, откьдето Деместриу влизаше в стаята, защото Харман го беше нагласил да започва оттам. Но после успя да го върне назад и да види Деместриу часове и дори дни преди идването на Ема. Беше го наблюдавал как се взира през прозореца, как заравя лице в треперещите си ръце, как се нахвърля срещу други в пристъп на лудост – точно както бе правил самият Лаклен.
Той поклати глава. Не беше сигурен как трябва да го кара да се чувства всичко това – как да спогоди миналото си и загубите си с това, което можеше да е било мимолетен миг на жалост. И сега, с Ема до себе си, осъзна, че дори не му е нужно да знае. Още не. Щяха да открият заедно.
Той се откъсна от мислите си и проследи реакциите на вампирите, докато гледаха Те се разсмяха бурно на факта, че Ема, която бе вампир, се уплаши от кръвта на пода. По време на битката се напрегнаха и се наклониха към телевизора, а когато Ема разби прозореца, очите им се разшириха.
– Адски смело – измърмори Реджин и другите закимаха в отговор, макар че никоя не откъсна поглед от екрана.
В един момент Никс се прозя и каза:
– Тая част вече я гледах. Но никоя не си направи труда да попита как.
А когато Деместриу каза на Ема, че се гордее с нея, някои заплакаха, при което небето се разцепи от мълнии.
Доказателството, че Фюри е жива, бе посрещнато с аплодисменти и Лаклен не помрачи щастието им с пояснението, че в същия този момент Фюри се моли на всемогъщата Фрея за смърт.
Когато записът свърши, Ема извади слушалките от ушите си и надникна над гърдите му. Вал кириите просто кимнаха на Лаклен и на Ема Невероятната и се изнизаха на фона на предсказанието на Никс, че „Гибелта на Деместриу“ ще продаде повече копия от „Нощта на един гоблин в Париж“25 сред лора.
Преди да излезе, Реджин обобщи това, което май си мислеше цялото сборище:
– Щом Ема иска тоя огромен ликан толкова силно, че да очисти Деместриу, сигурно ще успее да го задържи.
Остана само Аника.
– Не е необходимо да решаваш точно сега, Емалин. Просто не прави нещо, за което ще съжаляваш до края на живота си.
Ема поклати глава. Мъчно ѝ бе, че Аника страда, но беше твърдо решена.
– Мислех си, че става въпрос за моя избор, но не е така. Става въпрос за твоя. Можеш да избереш да ме приемеш заедно с него. Или ще си тръгна.
Лаклен хвана ръката ѝ в своята, сякаш за утеха.
Аника очевидно се мъчеше да запази спокойствие и лицето ѝ приличаше на мрамор, но гърмящите зад нея мълнии издаваха напрежението ѝ. Очевидно беше раздвоена.
– Аника, аз винаги ще се втурвам в прегръдките му.
Срещу това твърдение нямаше защита, нямаше и аргумент,
с който Аника да го оспори. И двете го знаеха.
Най-накрая Аника вдигна брадичка, изпъчи рамене и се обърна към Лаклен.
– Ние не признаваме партньорството – започна тя и сякаш изплю думата – или както там го наричате вие, ликаните, като обвързващ съюз. Ще трябва да размените клетви. Държа най-вече на тази, с която ликанът се заклева, че няма да използва този съюз, за да навреди на сборищата по какьвто и да било начин.