Знаеше, че тя най-вероятно ще спи до залез-слънце – а и бездруго не можеше да избяга през деня – затова я остави и се отправи към фоайето.
Въпросителните погледи, които със сигурност щеше да получи, щеше да посрещне с високомерие. Ако си проличеше, че не знае почти нищо за сегашното време, щеше да изгледа събеседника си толкова твърдо, че той да си помисли, че не го е разбрал правилно. Човеците винаги се разтреперваха от този му поглед.
Дързостта издигаше крале. И беше време Лаклен да възвърне короната си.
* * *
Макар че мислите му постоянно се връщаха към новата му плячка, Лаклен успя да събере много информация по време на набега си. Първият урок, който научи, беше, че каквато и да беше картата ѝ – тази черна „Америкьн Експрес“ – демонстрираше извънредно голямо състояние. Нищо чудно – вампирите открай време бяха заможни.
А вторият урок? Портиерът в бляскав хотел като този можеше да улесни живота на човек, и то много, ако го сметнеше за богат, но отчасти откачен ексцентрик. На когото са му откраднали багажа. Отначало обаче портиерът се поколеба и попита дали „господин Трой“ може да му представи някакъв документ за самоличност, какъвто и да е.
В отговор Лаклен се наклони напред в стола си и в продължение на няколко дълги мига измерва мъжа с поглед, издаващ едновременно гняв от въпроса и съжаление към портиера, задето изобщо бе попитал.
– Не.
Отговорът беше нехайно заплашителен, кратък и ясен, подсказваше, че това е краят на дискусията.
Думата накара събеседника му да подскочи, сякаш ненадейно бе чул изстрел на пистолет. После преглътна и повече не се поколеба, дори и при най-странните искания. Дори не мигна, когато Лаклен пожела таблица за часовете на изгрева и залеза на слънцето или когато старателно я разгледа, докато поглъщаше половинкилограмова пържола.
Само след няколко часа портиерът вече беше уредил елегантни дрехи за едрото тяло на Лаклен, транспорт, пари в брой, пътни карти и беше направил резервации за настаняването им през следващите нощи. Осигури всички основни неща, от които Лаклен можеше да има нужда.
Лаклен остана доволен от представата му за „основни“. Преди сто и петдесет години нежеланието на хората да се къпят много пречеше на всички видове от лора, които бяха чистоплътни до един. Дори таласъмите се потапяха във вода по-често от човеците от деветнайсети век. Сега обаче чистотата и принадлежностите, необходими за постигането ѝ, бяха основни за тях.
Ако успееше да свикне с бързината, с която се движеше това време, може би щеше да започне да се наслаждава на предимствата му.
Към края на деня, когато най-накрая привърши с всичките си задачи, той осъзна, че през няколкото часа, които бе прекарал вън от стаята, ниго веднъж не бе загубил контрол, нито му се бе наложило да обуздава яростта си. Ликаниге бяха склонни към гневни изблици – всъщност прекарваха голяма част от живота си в опити да ги овладеят. Като към тази склонност се добавеше и всичко, което бе преживял, остана смаян, че се бе разгневил само един-два пъти. За да се овладее, всеки път си беше представял жената вампир, заспала в стаята, в леглото, което сега беше негово. Беше в негова власт и той можеше да прави с нея каквото си поиска. Тази мисъл се оказа достатъчна, за да му помогне да укроти спомените си.
Всъщност сега, когато умът му донякъде се бе прояснил, искаше да я разпита. Тъй като нямаше търпение да се върне в стаята, се замисли дали да не използва асансьора. Такива съоръжения съществуваха и по времето, когато за последно бе бродил по земята, макар че тогава бяха удобства, от които се възползваха само ленивите богаташи. Сега обаче не беше така и от всеки се очакваше да ги използва. Качи се и спря на своя етаж.
В стаята свали новото си яке и отиде до леглото, за да изчака залеза. Огледа я, без да бърза – това създание, което доскоро бе така заблуден да приема за свое.
Отмести настрана гъстите ѝ руси къдрици и огледа фините кости на лицето ѝ, високите скули и деликатно оформената остра брадичка Плъзна пръст по заостреното ѝ ухо и то трепна под допира му.
Никога не бе виждал същество като нея и елфската ѝ външност рязко я отличаваше от кипящите от злост огромни вампири от мъжки пол с техните червени очи. Онези, които Лаклен копнееше да избие един по един.
И скоро щеше да е достатъчно силен да го направи.
Намръщен, повдигна ръката, която лежеше на гърдите ѝ. Огледа я отблизо и видя плетеница от повърхностни рани. Паяжината от тънки бели линии приличаше на белег от изгаряне, но не стигаше до пръстите ѝ – всъщност не стигаше по-далеч от китката ѝ. Сякаш някой бе сграбчил пръстите ѝ и бе задържал само опакото на ръката ѝ в огъня – или на слънчева светлина. Освен това бе получила изгарянето като млада, преди да бъде замразена в безсмъртието си. Несъмнено типично вампирско наказание. Долни създания!