• Предвожда ги Алекта Непреклонната
• Наричани също така „фурии“, „еринии“.
ПРОЛОГ
Понякога огънят, който облизва кожата от костите му, замира.
Това е неговият огън. В някакво кътче на съзнанието си, все още способно на трезва мисъл, той го вярва. Неговият огън, защото го е подклаждал векове наред със съсипаното си тяло и линеещия си ум.
Много отдавна – а кой знае колко време се е провлачило – Вампирската орда го затвори в тези катакомби дълбоко под Париж. Прикован е към скала – всеки от крайниците му е окован на две места, а вратът – на едно. Пред него – отвор към ада, от който изригват пламъци.
Тук той чака и страда, пожертван пред стълб от огън, който понякога отслабва, но никога не спира – безкраен, точно като живота му. Съществуванието му е да изгаря до смърт отново и отново, само за да може това негово упорито безсмъртие пак да го възкреси.
Оцелял е толкова време само заради бляновете за възмездие; единственото, което му е останало, е да подхранва яростта в сърцето си.
Преди да се появи тя.
През вековете е долавял странни нови неща по улиците над главата си, от време на време е помирисвал как се сменят парижките сезони. Но сега е усетил нея – партньорката си, единствената жена, родена само за него.
Единствената жена, която е търсил непрестанно цели хиляда години – до деня, в който го плениха.
Пламъците са се уталожили. В този миг тя е някъде над него. Това е достатъчно. Едната му ръка се напряга в опит да счупи оковите, докато дебелият метал не се врязва в кожата му. Кръвта първо закапва, после започва да струи като река. Всеки мускул в отслабналото му тяло работи в хармония с другите, мъчи се да направи това, което цяла вечност не е могъл. Заради нея може да го постигне. Трябва... Ревът му се превръща в задушаваща кашлица, когато успява да разчупи две окови.
Няма време да мисли невярващо какво е постигнал. Тя е толкова близо, може почти да я почувства. „Имам нужда от нея.“ И другата му ръка се изтръгва от оковите.
С двете си длани той стиска метала, врязан във врата му, и смътно си спомня деня, в който заковаха дебелия дълъг гвоздей на мястото му. Знае, че двата му края са забити поне на деветдесет сантиметра по-надолу. Силата му отслабва, но нищо няма да го спре, когато тя е толкова близо. Сред порой от камъни и прах металът се разхлабва и отвращението го кара да го запрати към отсрещния край на подобното на пещера помещение.
Дръпва с всичка сила веригата, увита здраво около бедрото му. Изтръгва я, изтръгва и тази на глезена си и се захваща с последните две, тези на другия му крак. Вече си представя избавлението си. Дори не поглежда надолу. Дръпва. Нищо. Веждите му се сбърчват объркано. Отново опитва. Нищо. Напряга всички сили, надава стон на отчаяние. Нищо.
Мирисът ѝ отслабва. „Няма време.“ Поглежда прикования си крак без жалост. Представя си как може да потъне в нея и да разсее болката, посяга с треперещи ръце над коляното си. Изпълнен с копнеж за тази забрава в нея, се мъчи да счупи костта. Толкова е слаб, че се налага да опита половин дузина пъти.
Ноктите му прорязват кожата и мускулите, но нервът по дължината на бедрото му е опънат като струна на пиано. Само да доближи ръка до него и го пробожда непоносима болка, която се стрелва по цялата дължина на нерва, избухва в торса му и тогава всичко пред очите му причернява.
Прекалено е слаб. Губи прекалено много кръв. Скоро огънят отново ще се разгори. Вампирите периодично се връщат. Нима ще я загуби точно когато я е намерил?
- Никога! – изхриптява със стържещ глас. Отдава се на звяра в себе си, звяра, готов да извоюва свободата си със зъби, да пие вода от каналите и да рови из отпадъците, за да оцелее. Наблюдава трескавата ампутация така, сякаш гледа нечие чуждо страдание отдалеч.
Изпълзява от мястото на мъчението си, изоставя крака си. Повлича се през сенките на тъмните катакомби, докато накрая зърва един коридор. Винаги нащрек за враговете си, се промъква през костите, застлали пода като слама, за да стигне до него. Няма представа колко далеч ще трябва да стигне, за да се измъкне, но намира пътя си – и силата да продължи – като следва нейния аромат. Съжалява за болката, която ще ѝ причини. Тя ще бъде дълбоко свързана с него и ще почувства страданието и ужаса му така, сякаш са нейни.
Но той не може да го предотврати. Ще избяга. Ще направи това, което трябва. Ще може ли тя да го спаси от спомените му, докато кожата му все още гори?
Най-накрая, сантиметър по сантиметър, той си пробива път към повърхността, а после по една тъмна уличка. Но мирисът ѝ е отслабнал.