Съдбата му я е дала тогава, когато се нуждае най-много от нея, и Бог да му е на помощ – „И на мен, и на този град“ – ако не успее да я намери. Някога жестокостта му беше легендарна и заради нея той ще я отприщи цялата, без да знае мярка
С усилие успява да се надигне и да седне, облегнат на една стена. Ноктите му оставят следи по тухлената фасада. Мъчи се да успокои накъсаното си дишане, за да може отново да улови мириса ѝ.
„Имам нужда от нея. Да потъна в нея. Толкова дълго чаках...“
Миризмата ѝ е изчезнала.
Очите му се навлажняват и той се разтърсва от неудържима тръпка заради загубата си. Рев на болка кара града да потрепери.
Всеки един от нас, колкото и да изглеждаме умерени, има известни жестоки, диви и престъпни желания, които се разкриват по време на сън.
Сократ (469-399 г. пр.Хр.)
1
Една седмица по-късно...
На остров в реката Сена, на нощния фон на една неостаряваща катедрала, жителите на Париж бяха излезли да се забавляват. Емалин Трой минаваше покрай огнегълтачи, джебчии и chateurs de rue1. Бродеше сред групичките облечени в черно готици2, стичащи се на рояци към „Нотр Дам“, сякаш катедралата е техният готически кораб майка, който ги призовава да се завърнат. И въпреки това тя привличаше вниманието.
Човешките мъже, които подминаваше, бавно обръщаха глави, за да я огледат. Мръщеха се, усещаха нещо, но не бяха сигурни какво. Навярно някакъв генетичен спомен от много отдавна, който им подсказваше, че пред тях стои или най-дръзкият полет на фантазията им, или най-страшният им кошмар. Ема не беше нито едното, нито другото.
Наскоро се беше дипломирала – бе завършила университета „Тюлейн“ в Ню Орлиънс – а сега беше сама в Париж и гладна. Уморена от поредното безуспешно търсене на кръв, тя се свлече на грубата пейка под един кестен и очите ѝ се приковаха в сервитьорката, която наливаше еспресо в отсрещното кафене. Защо и кръвта не се сервираше толкова лесно – помисли си Ема. Да, ако кръвта потечеше топла и гъста от някоя бездънна каца, тогава стомахът ѝ нямаше да се свива от глад само като си го представеше.
Гладуваща в Париж. И без приятели. Дали някой някога бе попадал в подобно затруднение?
Двойките, които – се разхождаха по застланата с чакъл пътека хванати за ръце, сякаш се подиграваха на самотата ѝ. Въобразяваше ли си, или в този град влюбените се гледаха с по- голямо обожание? Особено през пролетта.
Умрете, копелета такива!
Въздъхна. Те не бяха виновни, че са копелета, които заслужават да умрат.
Да се появи сред тази навалица, която опъваше нервите ѝ, я бяха подтикнали самотата в хотелската ѝ стая и мисълта, че може и да успее да си намери друг доставчик на кръв. Предишният ѝ снабдител си беше плюл на петите, напускайки Париж, за да се отправи на юг към Ибиса. Не ѝ даде никакво смислено обяснение защо зарязва работата си – само смотолеви, че с „пристигането на въздигналия се крал“, във „веселия Пари“ започва да назрява някаква „сериозна епична гадост“. Каквото и да значеше това.
Като вампир тя беше член на лора – онази група от същества, които бяха успели да убедят хората, че съществуват само във въображението им. И макар че тук имаше многобройни представители на лора, Ема така и не успя да намери заместник на доставчика си. Всички същества, които успяваше да открие, за да ги попита, бягаха от нея само защото беше вампир. Хукваха, без изобщо да разберат, че насреща им дори не стои чистокръвен вампир – че Ема е страхливка, която никога не е ухапвала друго живо същество. Както свирепите ѝ приемни лели обичаха да разправят на всички: „Ема пролива розовите си сълзи дори ако перне крилцата на някоя пеперуда“.
Така и не успя да постигне нищо по време на това пътуване, което бе настояла да предприеме. Мисията ѝ да разбере нещо за покойните си родители – своята майка валкирия и неизвестния си баща вампир – се увенча с абсолютен провал. Провал, чиято кулминация щеше да представлява обаждане на лелите ѝ, за да я приберат. Защото не можеше да си намери храна. Колко жалка беше! Въздъхна. През следващите седемдесет години нямаше да може да си отдъхне от подигравки...
Чу трясък и преди да успее да съжали сервитьорката заради мъмренето, което щеше да отнесе, дочу втори трясък, а после и трети. Наклони любопитно глава на една страна – точно когато чадърът на масата от другата страна на улицата отхвръкна пет метра нагоре, описа дъга в небето и се приземи в Сена. Чу се сирена на круизен кораб, от който изригнаха проклятия на галски.