Продължаваше да се държи така, сякаш я познаваше. Но Ема никога, никога не би забравила мъж като него.
– Имам нужда от теб. Няма значение какво си. И повече няма да чакам.
Озадачаващите му думи накараха тялото ѝ необяснимо да омекне, да се отпусне. Пръстите ѝ се свиха, сякаш искаше да го притегли към себе си, а кучешките ѝ зъби се скъсиха в очакване на целувката му. Ема трескаво заби нокти в стената зад гърба си и потупа с език левия си кучешки зъб. Напразно, защитите и така и не се задействаха. Тя изпитваше ужас от него. Но защо тялото ѝ не чувстваше същото?
Той опря длани на стената, от двете страни на лицето ѝ. Наведе се и бавно докосна е устни нейните. Лекият контакт го накара да изстене и да я притисне още по-силно. Езикът му се стрелна към устата ѝ. Тя застина. Не знаеше какво да направи.
Той изръмжа срещу устните ѝ:
– Целуни ме и ти, вещице, докато реша дали да пощадя живота ти.
Възкликвайки, тя притисна устата му със своята. Когато той застина съвсем неподвижно, сякаш искаше да я накара тя да свърши цялата работа, Ема наклони глава и само леко плъзна устните си по неговите.
– Целуни ме така, сякаш искаш да живееш.
Тя го стори. Не защото искаше да живее твърде дълго, а защото си помисли, че той ще се погрижи смъртта ѝ да е бавна и мъчителна.
Без болка. Само не и болка.
Когато бързо прокара език по неговия, както той бе направил е нея, той нададе стон и пое инициативата. Обхвана с длан шията и главата ѝ, притисна я така, сякаш тя беше негова и само чакаше той да я вземе. Езикът му отчаяно погази нейния и тя стъписано установи, че целувката не е... не е неприятна. Колко пъти бе мечтала за първата си целувка, макар да знаеше, че никога няма да получи такава? Но ето че получаваше. Сега.
А дори не знаеше името му.
Когато отново се разтрепери, той спря и се отдръпна.
– Студено ти е.
Тя замръзваше. Така ставаше, когато не беше пила достатъчно кръв. Обстоятелството, че бе съборена на мократа земя и подгизна до кости, не ѝ помагаше. Но се боеше, че не заради това трепери.
– Д-да.
Той я огледа внимателно от горе до долу и в погледа му пролича отвращение.
– И си мръсна. Цялата си в кал.
– Но ти... – започна тя, но гласът ѝ замря под убийствения му поглед.
Той намери банята, дръпна я вътре и наклони глава към приспособленията.
– Измий се.
– М-малко уединение? – изграчи тя.
Той изглеждаше развеселен.
– Никакво. – Облегна рамо на стената и кръстоса мускулестите си ръце, сякаш очакваше някакво шоу. – А сега се съблечи и ме остави да видя това, което ми принадлежи.
Това, което му принадлежи? Объркана, Ема понечи отново да възрази, но той рязко вдигна глава нагоре, сякаш беше чул нещо, след което изхвърча от стаята. Ема затръшна вратата на банята и се заключи – още един абсурден жест от нейна страна – след което пусна душа.
Свлече се на пода, отпусна глава в ръцете си и се запита как ще се измъкне от този луд. Стените между отделните стаи в „Крийон“ бяха дебели трийсет сантиметра – в съседната стая се бе настанила рокгрупа и въпреки това Ема не беше чула нито звук. Разбира се, и през ум не ѝ мина да повика когото и да било – никога не викай на помощ човеците – но обмисляше дали да не си изкопае пролука през стената на банята.
Звукоизолирани стени десет етажа над земята. Луксозната стая – доскоро истинско убежище, което я бранеше от слънцето и досадните хора – сега се бе превърнала в позлатена клетка. Ема беше в плен на някакво същество, за което само Фрея знаеше какво е.
Как да се измъкне, когато нямаше никой, който да ѝ помогне?
* * *
Лаклен чу едва проскърцващи колела, подуши месо и закуцука към вратата на стаята. В коридора един старец, който буташе количка, нададе ужасен вик, когато го зърна, а после загледа онемял как Лаклен грабва две покрити чинии от количката.
Лаклен затвори вратата с ритник. В чиниите откри пържоли, които погълна После заби юмрук в стената, когато в ума му изплува болезнен спомен.
Стисна и разтвори кьрвящиге си пръсти, седна на ръба на странното легло на това странно място и в това странно време.
Беше уморен и кракът го болеше, откакго повали вампира на земята. Той вдигна единия крачол на откраднатите си панталони и провери възстановяващия се крайник. Плътта изглеждаше съсухрена и нездрава.
Опита се да прогони от ума си спомените за тази загуба. Но какви други по-нови спомени имаше? Само тези, в които гореше и умираше, пак и пак. И то, както вече ми е известно, в продължение на сто и петдесет години...