Беше истинска лудост. Неизвестната сила вече наливаше с кръв лицето ми. Извадих запалката си, протегнах ръка и я пуснах. Тя падна леко в носа на кораба. Да, ама пакетът „фортунадос“ бе паднал така, сякаш го бях пуснал от някоя сграда.
Добре.
Пак подбутнах лоста на дросела. Мърморенето на сливащия се водород ми напомни, че ако продължавам така през цялото време, съвсем спокойно може да подложа един корпус на „Дженъръл продъктс“ на най-тежкото му изпитание досега: да го натреса в истинска неутронна звезда със скорост, наполовината на скоростта на светлината. Отсега можех да си го представя: прозрачен корпус, в който има само няколко кубически инча от материята на едно бяло джудже, вклинени във върха на носа му.
При 1,4 g, ако се вярва на тоя лъжлив измерител на ускорението, запалката се освободи и заплува към мен. Оставих я да прави каквото си ще. Когато стигна вратата, ясно се виждаше, че пада. Върнах лоста обратно. Изключването на мощността яростно ме блъсна напред, но аз задържах лицето си обърнато назад. Запалката се забави и се помота на входа на обслужващия тунел. Все пак реши да влезе. Наострих уши да чуя звука, а сетне подскочих, понеже целият кораб зазвънтя като гонг.
А измерителят на ускорението бе разположен точно в центъра на тежестта на кораба. В противен случай масата на кораба щеше да отклонява стрелката му. Кукловодите бяха маниаци на тема изключителна точност.
Благоволих да направя няколко бързи бележки по диктофона и започнах да препрограмирам автопилота. Имах късмет, че това, дето ми трябваше, беше просто. Силата X за мен си оставаше неизвестна, но вече знаех нещичко за логиката на нейното поведение. Наистина можех да остана жив.
Звездите бяха яростно сини и близо до особената точка изкорубени като набраздени ивици. Струваше ми се, че сега я виждам — много малка, мъглява и червена — но можеше и да си въобразявам. След двадесет минути щях да заобиколя неутронната звезда. Зад мен ръмжеше двигателят. Намирах се в практическа безтегловност. Откопчах обезопасителната мрежа и се оттласнах от креслото.
Леко побутване назад и някакви призрачни ръце ме спипаха за краката. На вкопчените ми в облегалката на креслото пръсти увисна десетфунтова тежест. Натискът бързо щеше да спадне. Бях програмирал автопилота да намали през следващите две минути тягата от 2 g до нула. Всичко, което трябваше да сторя, бе да се окажа в центъра на тежестта на кораба в мига, когато тягата спадне до нула.
Нещо бе пипнало кораба през корпуса на „Дженъръл продъктс“. Някаква психокинетична форма на живот, проснала се върху слънце с диаметър дванадесет мили? Само че как би могло живо същество да издържи на такава гравитация?
Би могло да има нещо, разположено на орбита около звездата. В космоса има живот: чуждоземци и космически спори, а може би и други неща, за които още нищо не сме узнали. Хич не ми пукаше и дали самата BVS-1 не е жива. Това нямаше значение. Знаех какво се опитва да направи силата X. Опитваше се да разкъса кораба.
Нищо вече не дърпаше пръстите ми. Отблъснах се назад и се приземих на задната стена на присвитите си крака. Коленичих над вратата и погледнах назад към кърмата, сиреч надолу. Когато безтегловността дойде, аз се придърпах през вратата и се озовах в помещението за почивка, като гледах надолу, сиреч напред към носа.
Гравитацията се променяше по-бързо, отколкото ми се нравеше. Силата X нарастваше с приближаването на критичния момент, а компенсиращата ракетна тяга отслабваше. Силата X се стремеше да разкъса кораба на две; отпред на носа стигаше 2 g, 2 g беше и отзад на опашката, а намаляваше до нула в центъра на тежестта. Поне аз се надявах да е така. Пакетът цигари и запалката се бяха държали, сякаш силата, която ги теглеше, се увеличаваше с всеки инч, изминат в посока към кърмата.
Диктофонът беше на петдесет фута под мен и бе абсолютно недостижим. Ако имах какво още да кажа на „Дженъръл продъктс“, трябваше да го кажа лично. Може би щях да получа тази възможност. Понеже вече знаех каква сила се опитва да разкъса кораба. Беше приливът. Двигателят беше изключен и аз стоях в центъра на кораба. Както бях разперил ръце и крака, почваше да ми става неудобно. Оставаха четири минути до перихелия.