– Можеше да разговаряш с мен.
– Знам – раменете ѝ увиснаха. – Но обичам теб и Чарли като свои деца. Последното нещо, което исках, е някой да се появи и да ви създаде проблеми. Имали сте достатъчно неприятности в живота си. Тъй че, правилно или не, реших да го запазя за себе си, докато науча повече за този човек.
– Трябваше да... – спрях язвителните си думи. Заяждането с нея нямаше да промени нищо. И не можех да се сърдя на Хейзъл, след като сърцето ѝ бе там, където трябваше да бъде. – Е, вече е сторено. Кажи ми какво още знаеш.
– Той е адвокат в Ню Йорк. Работи за известна фирма. Завършил е колеж и право в Колумбийския университет. На тридесет и две е. Неженен. И няма други деца, доколкото знам.
Адвокат. Тридесет и две. Неженен. Попих тези откъслечни сведения като суха гъба, жадна за каквато и да е информация за Лоугън. Бях прекарала твърде дълго време в догадки за живота му.
След нощта ни заедно цял месец работих в онзи хотелски бар с едно око, вперено във вратата, и исках Лоугън да я прекрачи. Желаех го повече от никотина. Следващите пет месеца гледах вратата, молейки се да се появи, но вече по съвсем друга причина.
Но след като се изтърколи шестият месец от бременността ми и все още нямах никаква представа как да намеря Лоугън, престанах да се надявам. Управителят на бара вече ми даваше само дневни смени и когато се оплаках, че се нуждая от по-големите бакшиши вечер, той ме подкани да си потърся друга работа. Явно бременните барманки не се връзваха с имиджа на луксозното заведение. Можех да не приема и да намеря адвокат за по-малко пари, който да се бори за мен, но в крайна сметка реших да се откажа и да напусна Ню Йорк.
Обадих се на Хейзъл и ѝ разказах за проблемите си. Тя ми нареди да „докарам задника си в Монтана, пък ще видим какво ще правим“. Два дни по-късно се качих на автобуса с цялото съдържание на живота ми, опаковано в голям куфар и раница, която купих от магазин за вещи втора употреба.
Тръгнах си, като бях наясно, че никога няма да намеря Лоугън и че Чарли няма да знае кой знае колко за баща си. Можех само да ѝ кажа, че е бил сладък и мил. И че много ме е ценил, та макар и само за една нощ.
Мислех си, че Чарли може да научи много повече за баща си сега. Трябваше само да попита Хейзъл.
– И ти намери всичко това в интернет?
Тя сви рамене.
– В свят с фейсбук тайни няма.
Поклатих глава.
– Все още не разбирам защо не си ми казала. След като си узнала всичко това. Как можа да го оставиш да ме хване натясно?
– Съжалявам – лицето ѝ помръкна. – Щях да ти кажа, но после реших да изчакам и да видя как ще потръгне разговора с Уила. Мислех, че ще бъде по-лесно да го срещнеш лично и да се обясните очи в очи.
– Знаеше ли, че той идва тук днес?
– Не – тя вдигна ръце. – Кълна се. Миналата седмица беше Четвърти юли и лагерът бе затворен, тъй че не бях виждала Уила повече от седмица. Вчера закъснявах и когато се появих в кухнята, тя вече беше излязла, за да се срещне с тях. Предполагам, че са се обадили преди няколко дни за импровизирано посещение. Когато тя ги доведе в кухнята по време на обиколката им и видях лицето му, едва не изпуснах тигана с телешката кайма за сандвичите.
– Все пак можеше да ме предупредиш, преди да се появят в бара.
– Пет пъти звънях на мобилния ти и четири пъти на телефона в бара, но все даваше заето.
По дяволите.
– Говорех по телефона с дистрибутора.
Фирмата, от която купувахме алкохол, беше от старата школа, тъй че вместо да пускам онлайн поръчки, трябваше да им се обаждам всеки месец. Наложи се повече от час да диктувам поръчките и да преговарям за цените, та да се спазаря възможно най-добре.
– Тиа, след като не можах да се свържа с теб, веднага хукнах натам, но трябваше да приключа в кухнята, а после да намеря Чарли. Тя настояваше да донесе проклетата жаба. Бързах, но те ни изпревариха за минута.
– Добре – отпуснах се на дивана, опитвайки да осмисля всичко, което бе ми казала. – Има ли още нещо?
– Не, това е всичко. Съжалявам, скъпа. Само се опитвах да помогна.
– Разбирам – усмихнах ѝ се тъжно аз. – Просто съм... уплашена.
Чувствата ми се завихряха по-бързо от торнадо, но онова, което надделяваше, бе страхът. Чарли бе светлината и смисълът на живота ми. Тя бе всичко, което имаше значение за мен.
Не исках да я изгубя.
– Ами ако се опита да ми я вземе?
– Ще се борим – заяви Хейзъл.
Борба. Гадеше ми се от самата мисъл за борба за попечителство. Ето защо исках Лоугън все още да е непознат и Чарли да си остане моя и само моя. Исках простият и щастлив живот, който бях създала за нея, да не се променя.