– Лоугън, това е прекалено...
Не успях да довърша. В следващата секунда Лоугън ме сграбчи от шезлонга и се метна заедно с мен в басейна. Изпищях, като пльоснахме във водата, а когато изплувах да си поема въздух, двамата се запревивахме от смях.
– Ще си платиш за това – заканих се аз и наплисках самодоволната му физиономия.
– Така ли? И какво точно ще направиш?
Само се усмихнах, защото в този момент Обри и Чарли се приближиха изотзад и натиснаха главата му във водата.
Такъв беше последният ни ден.
Играехме с дъщеря ни. Опознавахме семейството на Лоугън. Похапвахме корндог. И се сбогувахме с всяко нежно докосване и всяка невинна целувка.
Наслаждавахме се на мига, на спокойствието. Усещането за разбиране бе прогонило обзелата ни тревога и ни бе дало свободата просто да... бъдем.
Колкото и да бе мъчително да си кажем довиждане утре, и двамата знаехме, че това е правилното решение. Приказката свърши. Стъклената пантофка бе изута. Чарли и аз трябваше да се приберем у дома.
Където ни беше мястото. двадесет и седем ЛОУГЪН
Денят, в който закарах Тиа и Чарли на летището, несъмнено бе най-лошият в живота ми. Карахме в пълна тишина обратно към града. Често зървах тъжните очи на Чарли в огледалото за обратно виждане. Тиа здраво стискаше ръката ми, докато карах, за да сме свързани поне още малко.
През цялото време обмислях възможностите пред себе си. Исках да кажа на Тиа, че ще намеря начин да бъдем заедно, но не можех да ѝ дам такова обещание, ако не съм в състояние да го спазя.
Тъй че, когато стигнахме до хангара, поех дълбоко дъх и се приготвих за тежко сбогуване.
Слязох пръв от колата и махнах на пилотите и на хората от екипажа, когато се появиха откъм стълбичката на самолета. Дойдоха да вземат багажа, после се оттеглиха, докато Чарли и Тиа слязат от джипа.
– Можем да потеглим всеки момент, сър – пилотът се усмихна на Тиа. – Просто елате, щом сте готови.
– Благодаря – тя му кимна, пусна ръката на Чарли и я побутна към мен.
Приклекнах пред Чарли и леко повдигнах брадичката ѝ.
– Ще се видим скоро, фъстъче.
– Добре, тате – каза тя на краката си.
Сърцето ми се сви, когато очите ѝ се напълниха със сълзи. Дръпнах я към мен, притиснах я до гърдите си и здраво я прегърнах.
– Обичам те – прошепнах в косата ѝ.
– И аз те обичам. – Малкото ѝ телце се разтресе, когато заплака на рамото ми.
Въпреки смазващата болка в гърдите ми, поех дълбоко дъх, за да овладея чувствата си. Но когато вдигнах очи и видях Тиа да изтрива сълзите от лицето си, нова вълна от болка ме връхлетя.
Идеята, която се въртеше в главата ми, трябваше да даде резултат. На всяка цена. Не беше по силите ми да виждам моите две момичета, облени в сълзи.
Изправих се, гушнах Чарли и хванах Тиа за ръка, притегляйки я към себе си. Тримата се държахме здраво в малката ни прегръдка. Никой от нас не бързаше да се отдръпне, но когато видях един от екипажа да поглежда часовника си, разбрах, че времето ми е свършило.
– Обадете ми се, като се приберете у дома.
Тиа кимна и подсмъркна.
– Разбира се – тя потърка гърба на дъщеря ни и аз я пуснах на земята. – Добре, Чарли. Време е да тръгваме.
Двете се хванаха за ръце и направиха крачка встрани.
– Чакай – пристъпих напред и взех лицето на Тиа в шепите си. – Обичам те.
Сълзи бликнаха от очите ѝ. Отново.
– И аз те обичам.
Не ми беше лесно да изслушам обясненията на Тиа за заминаването им. Две нощи поред лежах буден до нея, докато тя спеше, сгушена в мен. Часове наред размишлявах за възможностите пред себе си, поставях се на нейно място и в крайна сметка стигнах до заключение.
Тя ме обичаше.
Но тя имаше нужда да обича и себе си.
Щом като се чувстваше незначителна в Ню Йорк, нямаше да я моля да остане. Щом искаше да бъде със семейството си, трябваше да я пусна да си върви.
Тя ме обичаше и затова бе откровена с мен. Аз също я обичах и исках да се чувства добре.
Притиснах устни до нейните в силна целувка.
– Обещавам да се видим скоро – прошепнах.
Тя кимна.
– Знаеш къде сме.
У дома.
Оставих я да върви, гледайки как отвежда Чарли към самолета. Дъщеря ми хвърли поглед през рамо и ми махна, докато се качваше по стълбичката. Тиа изобщо не погледна назад.
Тя все още не вярваше на обещания.
Но щеше да повярва.
* * *
Трябваха ми две седмици, за да подредя живота си.
Вече не бях партньор в „Стоун, Ричардс и Абъргел“. Нито пък принцът в рода Кендрик, който се готви да стане крал. Скоро нямаше да бъда и председател на борда на директорите на фондацията.