– Как мина брънчът? – попита Нолън, облегнат на стола, когато влязох в офиса му.
Строполих се на едно кожено кресло срещу бюрото му и разхлабих вратовръзката си.
– Общо взето, както очаквах. Татко смята, че съсипвам живота си, а мама се чуди защо Тиа не се премести тук.
– В крайна сметка ще го приемат. Дай им още няколко внучета. Купи им къща край езерото в Ларк Коув. Като постоят известно време там, ще разберат. Пък и ти можеш да управляваш финансите на Кендрик от Монтана.
Свих рамене.
– Ще видим.
Родителите ми смятаха, че е чисто безразсъдство да захвърля кариерата си, градена с толкова труд. Бяха разочаровани от решението ми да се преместя. Особено татко.
Той не се безпокоеше, че ще управлявам бизнеса на семейството от Ларк Коув. Знаеше, че няма никакво значение къде се намираш, когато става дума за работа с финанси, приемане на обаждания и отговаряне на имейли. По-скоро се притесняваше, че ако съм на километри далече, просто няма да ме възприемат като лидер. И беше прав.
Тъй че сдадох короната.
Мястото му щеше да заеме Обри, защото аз нямаше да променя решението си. Две седмици без Тиа и Чарли и вече не ме сдържаше.
– Новини от фирмата? – попита Нолън.
– Не. Не очаквам и да чуя.
В деня, в който закарах Тиа и Чарли на летището, се обадих за импровизирана среща със старшите партньори във фирмата. Имах късмет, че беше понеделник и никой не бе отишъл да играе голф. Но съм сигурен, че след първите пет минути от срещата и на тримата им се искаше да ме фраснат със стик по главата.
– Още ли са ядосани?
Свих рамене.
– Според мен се дразнят, задето ги надхитрих. Но накрая се сдобиха с добра сделка, тъй че, щом осребрят няколко чека от Кендрик, ще им мине.
Нолън се ухили.
– Налага се да прегледаш всички договори, преди да ги подпиша, просто ми напомни.
– Няма проблем.
Когато станах партньор във фирмата, подписах стандартния договор за партньорство. В него бяха определени отговорностите на партньорството и последствията, ако очакванията не бъдат оправдани. Включваше и клауза за избягване на конфликт на интереси, в която се посочваше, че никой от партньорите не може да бъде във взаимоотношения с други служители във фирмата. Членовете на семейството получаваха разрешение да работят във фирмата, но не и да заемат ръководна длъжност заедно със свързания с тях партньор.
Всичко беше според изискванията.
Включително и клаузата, според която не бе разрешено съпруг на партньора и членове на семейството му да бъдат клиенти на фирмата.
Това беше вратичката, за която се хванах.
Когато ми предложиха партньорство, „Кендрик Ентърпрайсис“ работеше с друга фирма в града и беше добре известно, че татко е лоялен към тях. И понеже нямаха никакъв шанс да привлекат бизнеса на Кендрик, старшите партньори взеха следващия най-добър кандидат, тоест мен. Бях тяхната звезда, защото им водех клиенти, които те нямаше как да спечелят, ако не беше фамилното ми име.
Тъй че предложението ми към „Стоун, Ричардс и Абъргел“ беше просто: те изкупуват дяловете ми, а аз им водя семейство Кендрик. Обри имаше огромно желание да се отърве от сегашната юридическа фирма, чиито адвокати непрекъснато съгласуваха нейните разпореждания и с баща ми. В нейна власт беше да сменя фирмите и след като я помолих да го обмисли, тя веднага се съгласи.
Оставих на нея да се справи с реакцията на татко за тази промяна.
Старшите партньори разиграха страхотно шоу, мрънкайки и покашляйки се в продължение на поне пет минути, преди да се съгласят. Дори не дадоха израз на вълнението си, докато не напуснах конферентната зала.
Две седмици провеждах телефонни разговори и срещи, за да уведомявам клиенти и да карам другите партньори да ускорят документите за продажбата на дяловете. Най-сетне вчера събрах вещите си от офиса и върнах ключовете.
– Какво още остава да направиш? – попита Нолън.
– Не много. Шон е приготвил личните ми вещи за изпращане в Ларк Коув. Почти всичко друго остава, тъй като ще задържа мезонета. Трябва само да се оттегля като председател на борда и съм свободен.
– Мисля, че това е грешка – намръщи се Нолън. – Можеш да вършиш тази работа от Монтана.
Засмях се.
– Ако не те познавах, бих казал, че ще ти липсвам.
– Наясно си с нещата. Ако напуснеш, ще се наложи да обучавам някой нов.
– И вие ще ми липсвате.
– Слушай, мислих по въпроса и ми хрумна нещо. Чакай да извикам Пайпър, за да го обсъдим. Той вдигна телефона и набра вътрешния ѝ номер. Само след тридесет секунди тя влезе с лека стъпка в офиса и седна до мен.
Огледа ме от горе до долу.
– Изглеждаш ужасно.