Ухилих се.
– Не знам дали си давате сметка, но сега много по-често ще си имате вземане-даване с мен.
– Ще свикна – рече тя и ми смигна. – Освен това редовно ще си правя „работни пътувания“ до Монтана. Не спомена ли, че си купил лодка?
Нолън се засмя.
– Ние сме просто пионки, Лоугън. Малки фигурки на шахматната ѝ дъска.
Пайпър ни се усмихна дяволито.
– Какво ще си помисли Тиа за това? – попита Нолън.
Прокарах ръка през косата си и въздъхнах.
– Още нищо не съм ѝ казал.
– Какво! – изпищя Пайпър и ме удари с юмрук по ръката. – Не си ѝ казал какво правиш? Боже мой, и защо? Какво ти става?
– Ох! – потърках ръката си. – Не исках да подхранвам напразно надеждите ѝ, в случай че нещо се обърка. Не беше сигурно, че фирмата ще ме освободи от партньорството. А аз няма да ѝ обещая нещо, без да съм абсолютно сигурен, че ще го изпълня. Доста хора в живота ѝ са я разочаровали. Няма да съм един от тях.
– О! – Пайпър се отпусна. – Е, всичко е наред тук. Какво чакаш още?
Ухилих се и погледнах часовника.
– Полета си.
* * *
– Здравей – казах на Шон по телефона, докато отключвах с дистанционното колата под наем, която ме чакаше до летището.
– Всичко наред ли е? – попита той.
– Да. Току-що кацнах.
След шестчасовия полет от Ню Йорк до Калиспел се озовах отново в Монтана малко преди мръкване благодарение на благоприятната часова разлика и попътния вятър. Докато самолетът рулираше по пистата, имах време да пожелая лека нощ на Чарли и да си разменя няколко думи с Тиа.
– Добре. – Само дето той не звучеше добре. – Имам новини.
Косъмчетата на врата ми настръхнаха. Отворих вратата, седнах зад волана и метнах чантата си отзад.
– Открихте ли го?
В продължение на две седмици Шон се опитваше да проследи автора на обидните имейли до Тиа, но без успех. И тъй като имейлите спряха, търсенето стана още по-трудно. Казах му да не спира да се рови независимо на каква цена. Няколко пъти Шон стигана до задънена улица, след което се обади за помощ на свой приятел хакер от подземния свят.
– Открихме го. Казва се Рони Бърковиц, говори ли ти нещо?
Рони Бърковиц. Повторих си името, докато включвах двигателя.
– Не.
– Той е местен, но по всичко личи, че се опитва да не бие много на очи. Работи от къщи, разработва системи за кибер сигурност.
Ето защо се оказа толкова трудно Шон да проследи самоличността му.
– Какво още?
– Той е от Далас, но преди близо пет години се е преместил в Ларк Коув. Със сигурност не би искал човек като него да се навърта около Тиа.
– Мамка му! – Подкарах джипа и го изкарах от паркинга. – Защо?
– Преди около седем години е бил арестуван, защото е следял някаква барманка в Тексас. Ситуацията доста се напрегнала. В крайна сметка той се вмъкнал в дома ѝ и адски я изплашил. За щастие, приятелят ѝ се прибрал навреме, та Рони не успял да я нарани.
Стиснах зъби, завивайки край едно полуремарке, за да изляза на магистралата. Клаксонът му изсвири силно, когато профучах край него с пълна газ.
– Имам снимка на барманката. Казва се Анджела Питърс. И много прилича на Тиа.
– Обади се в полицията. Веднага. Изпрати им всичко, което си открил, плюс имейлите, които изтеглихте от електронната поща на Тиа.
– Вече го направих. Шерифът е информиран.
– Обади им се отново. Ще бъда у Тиа след тридесет минути, може би по-малко, ако побързам. Докато стигна, искам някой да стои пред дома ѝ.
– Ще го направя. Какво още?
– Разкатай го – изръмжах аз.
– Като миналия път?
Миналият път беше, когато открих, че някой дебне Емелин. Шон уреди човек да го сплаши сериозно, за да се разкара. В случая обаче няколко удара в лицето нямаше да са достатъчни. Исках Рони Бърковиц да бъде смазан.
– Не. Искам да остане без пукната пара. Изпразни банковата му сметка. Източи кредитните му карти. Направи така, че да конфискуват колата му. Уреди да го уволнят от работа. Изтипосай го в медиите като преследвач на жени. Всичко, за което се сетиш. Искам Ларк Коув да е последното място на земята, където този човек ще иска да остане. Можеш ли да го направиш?
Шон се разхили.
– Даже нещо повече. Така и така съм в мрежата му, ще я съсипя.
– Направи го. – Затворих телефона и веднага набрах Тиа.
Тя не отговори, опитах отново. И отново.
– Вдигни телефона, Тиа.
Тя не го направи. След четвъртия опит вече карах с два пъти по-висока скорост от ограничението на магистралата.
Защото вътрешностите ми крещяха, че сме открили Рони твърде късно. двадесет и осем ТИА
С телефон в скута се взирах към езерото от верандата. Тази вечер водата бе сякаш от стъкло, досущ като очите ми.