Лоугън ми звъня, но не вдигнах. След като спря да звъни, изключих звука.
Вече бяхме говорили веднъж днес и исках в бъдеще да огранича обажданията, колкото може повече. Живеех, за да чуя гласа му, но след всеки разговор се чувствах ужасно. Твърде мъчително бе за мен.
През последните две седмици той беше доста зает, следвайки графика си. Може би работата му помагаше да превъзмогне болката от раздялата ни. А може би просто искаше да се върне към обичайния си начин на живот. Каквато и да бе причината, той винаги се оказваше насред нещо важно, докато говорехме. Трябва обаче да призная, че когато се обаждаше, ни отдаваше цялото си внимание. Откакто си заминахме, не бе пропуснал нито веднъж да пожелае лека нощ на Чарли.
Ала тази вечер ми звучеше някак различно. Беше зает, както обикновено, но личеше, че бърза да приключи разговора. Едно бързо „здравейте“. Още по-бързо „довиждане“.
Това ли ще е нормалното занапред?
През последните две седмици се скъсвах от работа в бара. Чарли прекарваше дните си в лагера с Хейзъл и през повечето време се радвах на обичайното си ежедневие. С изключение на вечерите, в които не бях на работа. Свободното време бе новият ми враг.
Останех ли сама с мислите си, се превръщах в емоционална развалина. Може би затова не бях стъпвала в работилницата. Знаех, че като отида там и си представя Лоугън, застанал до шкафа, съвсем ще откача, но май трябваше да се захвана с нещо. Трябваше да ида там една нощ и да се нарева.
Иначе само бършех потеклите сълзи и смъдящия си нос.
Чух стъпки в кухнята и взех да примигвам бързо, та да избистря поглед. Не исках Хейзъл да разбере, че съм била на косъм да ревна. Тъй че, когато вратата изскърца и тя излезе на верандата, аз се усмихнах.
– Знаех, че ще те намеря тук.
Аз кимнах.
– Реших да се насладя на вечерта, преди да е станало студено.
Когато завалеше сняг, с Хейзъл вече не излизахме на верандата и се разполагахме на топло в дневната. Всяка зима си намирахме някакво развлечение, след като Чарли заспи. Всъщност Хейзъл пак излизаше на студа, за да пуши.
Тя взе цигара от кутията и извади запалка от джоба на джинсите си. Дръпна дълбоко и приседна на парапета, изпускайки дима колкото може по-далеч от мен.
– Струва ми се, че Чарли е по-притеснена за първия учебен ден, отколкото като тръгна на детска градина.
Въздъхнах.
– Май си права. – На Чарли ѝ беше мъчно, защото една от приятелките ѝ от детската градина бе се преместила и защото Лоугън не беше тук.
Както можеше да се очаква, след като се прибрахме, тя се затвори в себе си. Беше щастлива, че отново си е у дома, но баща ѝ определено ѝ липсваше.
И тя като мен се разкъсваше отвътре.
– Как си? – попита Хейзъл.
– Добре съм – излъгах. – Радвам се, че идва есента и ще се върнем към обичайното си ежедневие.
Тя се засмя.
– Опитай пак.
– Знаех си, че няма да се хванеш – измънках. – Сигурно ми се иска нещата да са различни.
– Но те не са.
Погледнах отново към езерото.
– Не. Не са.
В самолета се питах дали ще изпитам същото чувство за дом – за покой, – като се върна в Ларк Коув. Имах смътното усещане за Ларк Коув като мое убежище, макар всъщност да не беше, и че без Лоугън в живота ни ще го възприемам различно. Когато капитанът съобщи, че кацаме, вече бях убедена, че за мен Монтана не е онова, което беше.
Ала щом излязох от самолета и вдишах чистия планински въздух, тревогите от последната седмица се изпариха. Обзе ме дълбоко задоволство.
Просто се почувствах... у дома.
Нямаше как да не обърна внимание на усмивката на Чарли в момента, в който стигнахме до къщата. Беше толкова щастлива да е отново на своето място, където се чувстваше в безопасност, и вече бях сигурна, че сме постъпили правилно.
Сега просто се надявах болката в сърцето ми полека-лека да отзвучи.
– Вече ти казах, но си струва да повторя – рече Хейзъл. – Гордея се с теб, че отиде там. Не ти е било лесно да се върнеш назад, но мисля, че е добре, задето се изправи лице в лице с миналото.
– Благодаря ти.
Никак не ми беше лесно, но все пак имах шанса да се изправя срещу някогашните демони. Раните от детството ми бяха дълбоки, но не и толкова болезнени.
– Защо не идеш в работилницата да порисуваш или да правиш нещо друго? По-добре е, отколкото да седиш тук и да мислиш за нещата, които и без това няма как да станат.
Свих рамене.
– Нямам настроение за това. Но ти си права. Не трябва все да седя тук. Може да се поразходя малко.
Хейзъл се намръщи.
– Почти мръква.
– Има още малко време. Няма да се бавя, но ми звънни, ако ти потрябвам.
Станах и включих звука на телефона. Лоугън отново бе ми звънял, но в желанието си да бъда силна и да не му се обадя до утре, изтрих съобщението и пъхнах телефона в джоба на джинсите.