– Хубаво. – Тя не настоя повече да остана, вероятно защото реши, че малко движение ще ми се отрази добре.
– Няма да се бавя.
Слязох чевръсто по стълбите, заобиколих къщата и закрачих с бързо темпо по тротоара. Не поех по обичайния си маршрут покрай бара и през града, а свих по един черен път, който се виеше край езерото.
След малко усетих, че се успокоявам, но когато стигнах до един малък завой, разбрах, че най-сетне съм намерила покоя, който търсех цял ден. Оттам нататък оставих джапанките да ме водят, загледана в снишаващото се на хоризонта слънце. Последните му лъчи хвърляха кехлибарен отблясък по повърхността на езерото.
Скоро светлината взе да гасне зад планината и поех обратно към къщи, но спрях. Околността ми бе позната.
Намирах се точно пред къщата, която Лоугън купи в Ларк Коув.
Блестящите прозорци отразяваха пастелнорозовите и карамелено-оранжевите багри на залеза, зеленото на моравата изглеждаше по-тъмно под притъмняващото небе. А кедровите плочи на покрива бяха така топли и примамливи, че неусетно прекосих тревата, за да погледна по-отблизо.
Завиждах на Чарли, че бе обиколила почти навсякъде. Веднъж, докато Лоугън беше тук, минахме с колата покрай къщата и той ме разведе наоколо. Но тъй като сделката още не бе приключена, още нямаше ключ, за да ми я покаже отвътре. Надникнах през прозорците и ми се прииска да бях приела предложението му да се обади на брокера.
Не можех да видя кой знае колко и се отказах. Отидох само до алеята да погледна страничния вход към гаража ей така, за всеки случай. Вратата не беше заключена.
Не се поколебах да вляза и щракнах лампите. Гаражът можеше да побере не повече от две коли, помещението бе идеално почистено, по бетонния под нямаше и капка масло. Миризмата на прясно боядисани стени ме блъсна в носа и си поех дълбоко дъх. Имотът е бил построен преди около шест години и вероятно Лоугън бе уредил да дойдат работници и да пребоядисат. Вероятно някой от тях бе забравил да заключи вратата.
Отправих се към редица шкафове в дъното. Звукът от стъпките ми ехтеше в светлото пространство, неоновите лампи жужаха над главата ми.
Знаех, че нахълтвам в пространството на Лоугън, но не можах да устоя и отворих няколко чекмеджета и шкафове. Когато отворих последното чекмедже, мъжки глас отекна в гаража.
– Здравей, Тиа.
Изпищях и се обърнах толкова бързо, че ударих бедрото си в плота. Сърцето ми бе се качило в гърлото, едва дишах.
– О, Боже! – Най-после издишах. – Рони? Изплаши ме до смърт.
– Съжалявам – каза той и бутна вратата зад себе си. Когато завъртя ключалката, всеки мускул в тялото ми се напрегна.
Нищо в тази ситуация не беше нормално. Нищо, свързано с Рони, не беше нормално. Това не беше сладурът, който идваше в бара почти всяка вечер през седмицата, а понякога и в неделя, за да ми прави компания. Това не беше тихият, учтив и срамежлив Рони, когото познавах.
Движенията му бяха агресивни, сковани и груби. Бе изпънал рамене, сякаш се готвеше за битка, и бе стиснал гневно челюсти.
Космите ми настръхнаха, всяко тяхно връхче доказваше това, което утробата ми крещеше: Това не е нормално.
Рони плъзна поглед по тялото ми и доста дълго се загледа в гърдите ми. Бе присвил очи, имаше поглед на хищник. Той беше котката. Аз бях глупавата мишка, тръгнала на разходка из малкия, безопасен град, на чиито обитатели вярва безрезервно.
– Аз... – Превъзмогнах заседналия в гърлото ми страх, който ме задушаваше. – Какво правиш тук?
– Тук съм заради теб – отвърна той така, сякаш е трябвало да знам това. Сякаш следващите му думи щяха да са: не е ли очевидно.
По дяволите, трябваше да се измъкна оттук, но Рони не помръдваше от вратата.
Запази спокойствие, Тиа. Не се паникьосвай.
– Е, аз по-добре да вървя – рекох и си надянах престорено ведра усмивка, после леко пристъпих край шкафовете. – Хейзъл сигурно се чуди къде съм.
– Никъде няма да ходиш – поклати глава Рони. – Не и преди да поговорим.
Рони стоеше до вратата и нямаше как да изляза, без да мина покрай него. Бутоните за гаражните врати бяха точно до ключовете за лампите, тъй че не можех да избягам през една от предните врати.
Имах опит в справянето с гадняри и откачалки в бара, тъй че приведох рамене, надявайки се той да приеме това като знак, че се отпускам.
– Разбира се. С удоволствие ще си поговоря с теб. Но имаш ли нещо против да излезем навън? Прилошава ми от миризмата на боя.
Той свъси вежди.