– За глупак ли ме вземаш?
– Разбира се, че не! Ти си върхът, Рони. Любимият ми клиент. – Подмазвах му се яко, но хич не ми пукаше. Нямах представа какво е намислил, но бях сигурна, че никак не е хубаво. Имах момиченце, което ме чакаше у дома, и имаше нужда майка му да оцелее.
– Ти...
Телефонът в джоба ми иззвъня. Посегнах да го извадя, но спрях, защото Рони на мига тръгна към мен.
– Не вдигай – ревна той. Закова ме на място с гневния си поглед. След малко телефонът спря да звъни. – Този път няма да ме игнорираш. Сега, след като се върна тук, ще проведем един доста позакъснял разговор.
Да го игнорирам? Кога съм го игнорирала?
– Рони, не разбирам. Какво става?
Телефонът ми пак иззвъня и той не можа да продължи с обясненията си. Ноздрите му се разшириха, цялото му лице пламна.
Отново посегнах към джоба си.
– Нека само да изключа звука.
– Да не си го докоснала! – Ревът му изпълни всеки сантиметър от гаража.
Потреперих, кимайки, и прошепнах:
– Добре.
Рони се тресеше от ярост. Бе свил длани в юмруци. Червенината по лицето му плъзна по бялата кожа на шията и ушите му и взе да избива на петна по ръцете му. Той имаше светлокафява, късо подстригана коса и дори скалпът му поаленя.
Какво се случва? Кой е този човек? Защото той със сигурност не беше редовният клиент в моя бар, когото познавах от години.
Треперех от главата до петите и дишах накъсано. Тогава стиснах ръце в юмруци, прогонвайки паниката.
– Рони – казах тихо, – не знам какво съм направила, за да те разстроя, но съжалявам. Нека поговорим за това. Ние сме приятели, нали?
Лицето му все още беше червено, но той отпусна длани.
– Приятели? Ние сме повече от приятели. Ние сме предопределени един за друг. Разбрах го, когато видях рисунката, която ми направи миналата година. Разбрах, че мислиш за мен, както и аз за теб.
Свят ми се зави, докато прехвърлях през ум рисунките, дето бях направила на Рони. Трябва да имаше поне двадесет в скицниците ми. Не защото лицето му беше интересно или нещо подобно, а просто защото беше... там. Често правех рисунки на редовните клиенти, понеже в някои вечери бяха единствените в бара.
– Много съжалявам – излъгах, търсейки думи, за да успокоя Рони. – Не съм искала да те подведа. Аз рисувам всички. Това е просто хоби. Не знаех, че имаш чувст…
Телефонът ми пак иззвъня и ме прекъсна.
– Дай ми този телефон! – избухна Рони и се втурна към мен.
Отстъпих назад, опитвайки да се измъкна, но той ме приклещи до шкафа. Сграбчи ръцете ми, впи пръсти в китките ми, а телефонът не спираше да звъни.
– След всичките вечери, които прекарахме заедно – започна той и ме разтърси. – След всичките часове, в които ти правех компания, за да не си сама. След всичко, което имахме, как можа да ми обърнеш гръб само защото той се появи? Мислеше ли за мен, когато го чука в мотела? Или в твоята барака? Как можа да ми причиниш това? Как можа да ме зарежеш заради него? Ти наистина си само една мръсна курва.
Горчилка се надигна в гърлото ми, когато си припомних последния имейл, онзи, който бе извадил Лоугън от кожата му.
Рони беше Анонимен743.
Беше ме наблюдавал. Беше ме следил, докато съм била с Лоугън.
Бе напълно откачил.
Рони не беше много по-висок от мен, може би с четири-пет сантиметра, но беше як. Тежеше поне с двадесет и няколко килограма повече от мен. Бе стиснал ръцете ми толкова здраво, че нямаше начин да се измъкна. Имах само една възможност – да го накарам да ме пусне, колкото да успея да изтичам до вратата.
Отпуснах се напълно, раменете ми увиснаха. Той се оказа неподготвен за реакцията ми и спря да ме разтърсва. И в същия момент го сритах с коляно в топките. Рони се сви на две и разхлаби хватката си. Изплъзнах се на мига и се втурнах покрай него към вратата. Това си беше чист късмет. Дяволски късмет. И тъкмо да се зарадвам, паниката отново ме връхлетя.
Рони се съвзе по-бързо, отколкото предполагах, и зачатка с ботушите си по бетона зад мен. Имах шест-седем метра преднина, може би по-малко, но не спирах да тичам. Блъснах длани във вратата и взех да опипвам с пръсти, за да намеря ключалката. Отвори се, по дяволите. Отвори се!
Резето щракна лесно и завъртях силно топката на вратата. Бутнах я и излетях навън, все още стискайки дръжката. После я затръшнах и погледнах през рамо, за да съм сигурна, че е затворена. Взех си дъх за миг да си почина и свърнах към пътя, но точно тогава се блъснах в нечия твърда гръд.
Изпищях, когато две ръце ме сграбчиха здраво.
– Тиа! – Лоугън ме дръпна и ме хвана, за да не падна.