Примигнах и вдигнах взор към познатата брадичка.
– Лоугън?
– Слава Богу – рече задъхано той. – Добре ли си?
Поклатих глава, опитвайки да се обърна към гаража.
– Рони е. Вътре е. Той е луд, Лоугън! Той е бил…
– Не можеш да избягаш от мен, шибана кучко! Искам да говорим! – Вратата на гаража се отвори и Рони се втурна навън. Подхлъзна се и спря на алеята за колите в мига, в който съзря Лоугън.
Лоугън реагира светкавично. Пусна ме и само след две крачки се озова при Рони. Започна да го удря, ръцете му бяха като змии, удряха, после се отдръпваха, за да ударят отново. След не повече от две секунди Рони се срина на земята в кървава купчина.
Олюлях се, неспособна да осъзная какво се случва, когато двама заместници на шерифа се втурнаха към Лоугън, за да го издърпат от Рони, но той вече отстъпваше назад.
– Пипнахме го, шерифе – каза един от полицаите по радиостанцията, а другият извади белезници.
Лоугън дишаше тежко, когато се върна при мен, ръцете му шареха лудо по тялото ми.
– Ранена ли си? Направи ли ти нещо?
– Не – поклатих глава и взех да го оглеждам.
Беше с костюм, без сако. Връзката му стоеше накриво под жилетката, ръкавите на ризата му бяха навити.
Беше страхотен.
Той беше тук.
Ако това бе сън – ако случайно съм заспала на верандата, – не исках да се събудя. Смахнатият Рони и всичко останало, бих сънувала този сън всяка вечер.
Най-сетне Лоугън се убеди, че съм добре, и ме взе в обятията си. Притисна главата ми до сърцето си и чувах как то неистово пулсира.
Зад нас белезниците щракнаха около китките на Рони.
– Той ме е следил – прошепнах. – Наблюдавал ни е. Той е пращал имейлите.
– Знам. Днес следобед Шон успя да го проследи – каза Лоугън и ме прегърна още по-силно. – Слава Богу, ти си добре.
Малко по малко се успокоих, но все още треперех. Усещах как ръцете ми пулсират там, където Рони бе ме сграбчил. Бетонният под сякаш изсмукваше силата от краката ми. Затова се притиснах към Лоугън, оставяйки го да ме задържи.
– Ти си тук?
– Тук съм – той ме целуна по косата. – И никъде няма да ходя. двадесет и девет ЛОУГЪН
Седях на кухненската маса с Хейзъл и Тиа и пиех кафето си в пълна тишина. Хейзъл бе се втренчила с невиждащи очи в собственото си кафе, опитвайки да проумее всичко онова, което Тиа току-що бе ѝ разказала за случилото се снощи.
Никога няма да забравя чувството на безпомощност, което ме обзе тогава. Първо, докато пътувах към Ларк Коув и не можах да се свържа с Тиа. После, като дойдох тук и разбрах, че не е вкъщи.
Когато пристигнах в Ларк Коув, шерифът вече бе отишъл в дома ѝ да я предупреди. Но тя бе излязла на разходка. Хейзъл изпадна в паника и няколко пъти опита да се свърже с Тиа, но безуспешно. После се обади на Джаксън в бара и разбра, че никой не я е виждал. Незабавно позвъних на Шон.
За нула време той проследи клетъчния ѝ телефон. Оказа се, че е в моята къща. Беше истинско чудо, че я открих навреме и не беше пострадала. Дори не исках да си представям какво би могло да се случи.
След като пребих оня психопат Рони до безсъзнание, с Тиа отидохме в управлението да дадем показания. Преди това се отбихме за кратко при Хейзъл да ѝ кажем, че Тиа е добре.
Шон вече бе изпратил всичко в полицията – имейли, предишни доклади, снимки от компютъра на Рони – и въпреки това останахме там до късно вечерта.
Когато се прибрахме, се строполихме в леглото, за да поспим поне няколко часа. На сутринта разказахме на Хейзъл какво бе се случило и после заведохме Чарли в училище за първия учебен ден.
– Тате?
Обърнах се. Чарли стоеше на прага по пижама.
Усмихнах се и оставих чашата с кафе.
– Здравей, фъстъче.
Тя примигна, после литна през стаята и се хвърли в скута ми. Обви ръце около врата ми и ме прегърна с цялата си сила.
– Липсваше ми – казах и я погалих по гърба. Искаше ми се да ѝ кажа, че никога вече няма да се отделя от нея, но с Тиа още не бяхме обсъдили нещата и си замълчах. Просто подържах още малко моето момиченце.
– Добро утро, миличка. – Тиа стана и дойде да целуне Чарли по челцето.
В очите ѝ имаше сълзи – от напиращи чувства и изтощение. Цяла нощ се мяташе неспокойно до мен, в един момент я прегърнах, притиснах я силно до себе си и тя най-после заспа.
Но дори и с тъмни кръгове под очите тя пак беше красива и аз оставах без дъх.
След като се насити на прегръдката ми, Чарли се отдръпна и се усмихна.
– Може ли да ме заведеш на училище?
Кимнах.
– Не бих пропуснал това за нищо на света.
Оттук насетне нямаше да пропусна нито един от първите ѝ учебни дни. По дяволите, ако тя поискаше да я заведа и на първия учебен ден в последната година от колежа, щях да го направя.