Омъжи се за мен. Думите бяха на крайчеца, току да се отронят от устните ми. Исках да започна да градя съвместния ни живот от днес, тъй че, когато ѝ кажа, че се премествам тук, да няма и най-малкото съмнение, че ще я оставя отново.
Може би трябва да почакам.
Майната му. Няма да чакам повече.
Извадих пръстена и леко обърнах Тиа към себе си.
– Тиа Ландри – хванах ръката ѝ и коленичих. Тя го заслужаваше.
– О, Боже – ахна тя и на лицето ѝ за миг се появи паника. Сигурно си мислеше, че ще я моля да се върне в големия град. – Лоугън, какво си…
– Остави ме да говоря – казах. – Когато те попитах какво искаш, ти каза „невъзможното“. Но смятам, че няма нищо невъзможно, не и за теб. Ще сторя всичко по силите си да се уверя, че за теб повече няма да има невъзможно. Включително да живеем заедно в Ларк Коув.
Веждите ѝ отскочиха.
– Наистина ли?
– Обичам те. Искам да си моя жена и да бъдем семейство. Ще се омъжиш ли за мен?
Тя кимна, една сълза се търкулна по бузата ѝ.
– Да.
Да. Фойерверки избухнаха в гърдите ми и аз плъзнах пръстена на пръста ѝ. И щом той се сгуши до кокалчето на дланта ѝ, тя коленичи и се хвърли в мен да ме целуне.
Усмихнах се, близвайки нежно устните ѝ. Тя леко ги отвори и бавно вмъкнах език, наслаждавайки се на вкуса ѝ и на усещането за тялото ѝ в ръцете ми. Не беше нужно много време, за да лумне искрата помежду ни и да се изгубим в целувка, която никога няма да забравя.
Изляхме всичко в този момент. Любовта. Страстта. Надеждата. Вълнението за неизвестното, което ще посрещнем заедно.
Когато най-сетне се отделихме един от друг, погледнах към небето и казах безмълвно благодаря на ангела, който бе ме отвел в хотелския бар преди години. Същият ангел, който ме доведе в Монтана отново при Тиа.
– Не мога да повярвам – прошепна тя, загледана в пръстена. Бях купил най-хубавия диамант в Манхатън и поръчах да го вградят в обсипана с малки диамантчета златна халка. Оттук насетне Тиа щеше да живее наистина бляскав живот. – Аз просто... не мога да повярвам.
– Истина е, скъпа. Аз, ти и Чарли. Възможно най-истинското. Никъде няма да ходя.
Тя ме погледна в очите и сбърчи вежди.
– Сигурен ли си? Ами работата ти? Семейството ти? Не мога да искам от теб да се откажеш от всичко това.
– Не си го искала. Взех това решение, защото то е правилното. Никога няма да бъда щастлив без теб или Чарли, тъй че, ако това е твоят дом, значи е и моят.
– Ами фирмата?
Свих рамене.
– Напуснах.
– Напуснал си? – Тя зяпна от изненада. – Как така си напуснал? Та ти обичаш работата си.
– Да, обичам я. Обичам да работя много и усърдно. Обичам предизвикателствата. Някога се нуждаех от това. Сега не. Не искам работа, заради която ще бъда далеч от теб нощем. Или няма да бъда с вас на закуска и когато Чарли си ляга да спи. Да съм адвокат, вече не е мой приоритет.
За мен сега бе най-важно да виждам грейналите лица на Тиа и Чарли.
Най-сетне си дадох сметка какво всъщност има значение.
Дъските на пристана боцкаха коленете ми и реших, че ще е по-добре да седнем и да погледаме водата.
– И какво ще правиш? – попита тя.
– Със сигурност няма да скучая. С Нолън се опитваме да променим нещата във фондацията, тъй че да имам по-активна роля в нея. Известно време ще прекарвам на лодката, ще поема тренировките на отбора на Чарли.
Тя се засмя.
– Наистина ли?
– Догодина ще доведем нещата докрай – казах и прегърнах Тиа през рамо. – Деветдесет процента от работата ще върша тук, у дома, но понякога ще се налага да пътувам до Ню Йорк да уреждам семейни дела и други подобни и срещи на фондацията, на които трябва да присъствам. Но няма да е често.
– Ще го преживея.
– Може пък някой ден да пожелаеш да дойдеш с мен. Разбира се, това отнема време, но бих искал да ти покажа онази част от града, която обичам. Ще си създадем наши спомени там, хубави спомени, та да не остане следа от лошите. Ако трябва, и десет години ще чакам, но ще го направя. Ако пък никога не стане, също ще е добре.
Тя се замисли за момент.
– Може пък да ми хареса. Някой ден. Какво смятат близките ти за всичко това?
– Ще го приемат. – Ако ли не, това нямаше да е мой проблем. Ако трябваше да се откажа от семейните задължения към фамилията Кендрик, за да съм сигурен, че моето семейство Кендрик е щастливо, щях да го правя всеки ден в седмицата и два пъти в неделя.
– Сигурен ли си?
Целунах я по косата.
– Сигурен съм.
Седяхме на пристана още известно време, гледайки как ято птици прелита над водата. На отсрещния бряг на езерото една жена разхождаше кучето си. Няколко къщи по-надолу някакъв човек косеше ливадата си.