Телефонът ми иззвъня и леко се надигнах да го извадя от джоба си.
– Съжалявам. Баба е.
– Трябва да отговориш. Нямам нищо против – тя се отдръпна встрани, но аз я издърпах обратно. Приех обаждането и пуснах високоговорителя.
Освен на Чарли не можех да се сетя на кого още да кажа за годежа ни.
– Здравей – казах на баба ми.
– Здравей, внуче. Какво става?
– Нищо особено – ухилих се аз. – Всъщност щях да ти звъня, за да ти кажа, че вече съм наясно.
– С какво?
– С тайната на живота.
Смехът ѝ се разнесе от високоговорителя.
– Да разбирам ли, че си в Монтана?
– Именно. – Точно там, където e мястото ми.
– Е, крайно време беше. Здравей, Тиа.
Тиа се изкикоти.
– Здравей, Джоан. Как си?
– Вече съм по-добре. Сега ви оставям, но моля ви, нека Чарли ми се обади довечера. Искам да разбера как е минал първият учебен ден. И, Лоугън?
– Да?
– Имате две седмици да приготвите къщата си за посрещане на гости – каза тя и затвори.
– Май трябва да свършим това-онова – рече Тиа. – Не може да има полицейска лента до гаража, когато Баба се появи.
– Хей! – Хванах я за брадичката и извърнах главата ѝ, за да я погледна в очите. – Ако не искаш тази къща, ще намерим друга. – Не бих я принудил да живее там, не и след случилото се снощи.
– Не – тя поклати глава. – Мисля, че всичко ще е наред. Къщата е прекрасна и е на много хубаво място. Вероятно доста време ще ми трябва за почистване, но засега ми се иска да сме там. Може по-късно да отидем и да ме разведеш навсякъде. Първо да видим как ще потръгне, пък после ще му мислим.
– Добре.
Замълчах си по въпроса за чистенето. От днес нататък тя нямаше да чисти, да готви или пере нито ден повече, освен ако сама пожелае. Ще го обсъдим, след като цялата тази драма от снощи отшуми.
Загледахме се пак в езерото, от време на време се прозявахме, но никой от двама ни не помръдваше, за да си тръгнем. Една риба скочи над водата наблизо и ми мина през ума, че утре може да изляза с лодката. Хубаво щеше да е Тиа да дойде с мен, та да я осветим подобаващо. Исках да поговорим да забрави вече презервативите. Наречете ме дивак, ако щете, но следващата точка в списъка ми със задачи бе тя да забременее.
Надявах се и тя да очаква това с нетърпение. Защото този път нямаше нищо да пропусна. Ще съм тук за теста за бременност, за консултациите с лекаря и за среднощните хранения. Всеки миг до края на живота си ще бъда с Тиа.
– Лоугън?
– Хм?
Тя вдигна очи към мен.
– Обичам те.
– И аз те обичам.
– Трудно е да повярваш, че това наистина се случва.
Усмихнах се.
– Повярвай. Винаги вярвай. епилог ТИА
Три години по-късно...
– Какво правиш тук? – сопна се Джаксън, когато влезе в бара и ме видя да забърквам коктейл.
– Какво правя тук ли? – Налях доза водка в шейкъра. – Работя. Очевидно е.
– Не би трябвало да си тук – рече той и погледна Лоугън. – Тя защо е тук?
Лоугън се засмя и вдигна ръце.
– Опитах да я накарам да се прибере у дома, но тя ме замери с бутилка бира.
Трепнах. Лоугън все ми натякваше, че трябва да си почивам. Не можах да се сдържа и както държах бутилката с бира, без да се замисля, я метнах по него. Бременността сякаш бе отнела здравия ми разум.
За мой късмет, Лоугън ловко я хвана, та не можа да се строши.
– Съжалявам, красавецо.
Той дойде зад мен, обгърна огромния ми корем и ме целуна по шията.
– Няма нищо, скъпа. Знам, че си нещастна.
– Така е. – Очите ми се напълниха със сълзи и така ставаше на всеки пет секунди. – Искам вече тя да излезе.
– Ще излезе. Просто трябва да ѝ дадем още малко време.
Лесно му е да го каже. Не той носеше бебе от девет месеца и пет дни. Не бях спала от дни и просто бях на ръба да се разпадна. Чувствах се изтощена, некомфортно, настроението ми се менеше по-бързо от примигваща светлина. Ако не плачех, се сопвах на хората.
Лекарите казаха, че всичко с бебето е наред, само че още не беше готова. Спокойно. Наслади се на тишината. Бъди търпелива.
Майната му на търпението. Последните два дни изобщо не станах от леглото, опитвайки безуспешно да се отпусна и да си почивам. Накрая така ми писна, че отидох в бара с надеждата да се разсея, да не мисля за подутите си крака, болките в гърба и парещите в стомаха ми киселини.
– А ти какво правиш тук? – попита Лоугън. Джаксън тъкмо бе се настанил на едно от столчетата. – Наш ред е за уикенда в бара.
Той сви рамене.
– Просто си помислих да дойда и да ти правя компания. Не знаех, че тя ще е тук. Върви си вкъщи, Тиа. Или поне седни, по дяволите.