– Ако това е желанието ти, запечатвам си устата на мига.
Отпуснах рамене.
– Благодаря ти. Ще им кажа скоро, но първо трябва да уредя някои работи тук.
– Тук? Ще останеш ли?
– Май не мога да си тръгна. Не и преди с Тиа да си изясним нещата. По-лесно ще е, ако съм тук.
– А ако някой попита защо още си в Монтана? Какво да кажа?
Тутакси превключих в режим планиране и логистика.
– Че съм на почивка.
Можех да остана седмица тук, работейки от телефона и лаптопа. Беше понеделник, тъй че трябваше да се отложат срещите само за следващите четири дни. Непредвидените отсъствия не бяха за предпочитане, но можех и отдалеч да координирам работата на юридическите си асистенти и партньори.
От кариерна гледна точка бе възможно най-неподходящият момент да разбера, че имам дете в Монтана. Точно сега бях адски зает. Наскоро с хората от екипа ми бяхме привлекли двама нови клиенти, които имаха ключово значение за осъществяването на предстоящи сложни сливания.
Фирмата ми се занимаваше с корпоративното право най-вече за водещи холдинги в Ню Йорк. Екипът бе многоброен, като старшите партньори се занимаваха най-вече с човешките ресурси и финансовото благосъстояние на фирмата. Моята роля беше проста: маркетинг. Аз водех клиентите.
Не беше трудно. С фамилното си име успявах да си уредя срещи, които повечето други адвокати не можеха. Бях известен с несравнимата си способност да сключвам договори и да намирам вратички и това обяснява факта защо през последната година доведох повече клиенти във фирмата, отколкото другите партньори за последните пет.
Но нямаше как тази седмица да бъда на работа. За първи път колегите ми трябваше да поемат и моята работа.
– Седмица – казах. – Трябва ми седмица, за да се справя с това.
Нолън се изсмя.
– Май ще ти трябва повече.
Нямах повече време. Трябваше да се върна на работа.
В този момент видях кръстовището към магистралата. Докато съм се скитал, сигурно съм вървял на зигзаг, тъй като виждах знака за бензиностанцията. Което означаваше, че съм само на няколко пресечки от бара.
– Вече съм до магистралата. Просто ми прати телефона и адреса на Тиа, с теб ще се видим на сутринта.
– Добре. Късмет.
Късмет. Никога не съм разчитал на късмета. Решавах нещо и правех така, че да го свърша както трябва.
Идущата седмица нямаше да е по-различна.
През следващите дни в Монтана щях да опозная дъщеря си. Двамата с Тиа щяхме да се споразумеем за попечителството.
После всичко щеше да се върне към нормалния си ход. четири ТИА
– По дяволите! – клещите се изплъзнаха от подплатената ми ръкавица и паднаха на работната маса. свалих ръкавицата и я метнах до лъжицата, която току-що бях съсипала, и оставих горелката да се охлади.
Скоро след като изплю камъчето, Хейзъл влезе дневната да почете, а аз хукнах към работилницата си, за да прогоня Лоугън от мислите си. Ала колкото и да се опитвах да се съсредоточа над работата си, единственото, за което можех да мисля, беше гневът в очите му, когато излезе от бара.
Страховете ми ме разяждаха. С всяка изминала минута, без да се обади, ставах все по-уплашена.
Ами ако поиска Чарли? Ами ако ме накара да си поделим попечителството? Ами ако поиска тя да живее в Ню Йорк?
Не можех да се върна в този град, не и след като избягах оттам. Не и след като се преместих тук и намерих спокойствие, за което бях копняла цял живот.
Ала най-важното бе, че не можех да живея без дъщеря си. Трябваше да я виждам всеки ден и ако Лоугън я отведеше в Ню Йорк, щеше да се наложи да отида и аз. Да се върна към живота от заплата до заплата, надявайки се, че бакшишите в събота вечер ще компенсират ниската ми почасова надница. А Чарли да трябва да ходи в някое второразредно училище.
Някое си, някое си, някое си – вместо в любимото ни училище в Ларк Коув. А аз да съм отново в онзи град, в който животът ми никак не беше розов.
Спомените ми от Ню Йорк бяха изпълнени със самота, несигурност и безсилие. Когато заминах, имах куража и увереността да изградя живота, който аз исках. Живот, с който се гордеех. Да се върна там, би означавало да изтрия половината от постигнатото. А то не беше много.
Хванах се за масата и започнах да дишам между надигащите се в стомаха ми болезнени спазми.
Моля те, Лоугън. Моля те, не ме карай да се върна там.
Щях да го направя, ако трябваше. За разлика от собствената ми майка, аз бих жертвала всичко, за да бъда с детето си.