– Забрави това – нахоках сама себе си. Нямаше смисъл да си навивам за каквото и да било, преди да съм говорила с Лоугън.
Съсредоточих се отново над работата си, оглеждайки бъркотията на масата. Преди малко нагрях една лъжица на горелката, за да се огъне, но бях толкова разсеяна, че я забравих и тя се строши на две. Отидох до рафтовете зад мен и взех да ровя из струпаните по тях неща.
Взех друга лъжица и може би за петдесети път в рамките на един час проверих телефона си.
– Хайде – прошепнах. – Обади се.
Изчаках няколко секунди, но на екрана не се появи нюйоркски номер. Само усмихнатото лице на Чарли ме гледаше от скрийнсейвъра.
Изпухтях и оставих телефона. Запалих горелката, надянах пак ръкавицата и сложих лъжицата в клещите.
– Добре, лъжичке. Да си сътрудничим.
Дръжката ѝ тъкмо бе започнала да омеква, когато някой почука на отворената врата на бараката.
– Секунда! – извиках, без да си направя труда да се обърна.
Хейзъл бе се научила да чука, преди да влезе и да каже нещо. Веднъж се появи ей така, мърморейки нещо под нос, и ме изплаши до смърт. Същия ден не бях палила горелката, но почти целият под бе залят с жълта боя.
Прокарах още няколко пъти лъжицата над пламъка, за да омекне съвсем. Грабнах други клещи и внимателно я огънах до желаната извивка.
– Стана – рекох си победоносно, преди да потопя лъжицата в кофа със студена вода, за да се втвърди. Загасих горелката и изтръсках ръкавицата.
– Какво има? – попитах и се извърнах към вратата, мислейки, че е Хейзъл.
Но не беше тя.
Беше Лоугън, който стоеше, облегнат на рамката на вратата.
– О! – ахнах. – Здравей.
– Здрасти – отвърна той.
Капка пот се стече по бузата ми. Толкова много исках да проведа разговора с Лоугън, но в същото време ме обземаше ужас от него.
– Заповядай, влез – поканих го с жест и взех бутилката с вода.
Той бутна вратата и пристъпи навътре.
– Съжалявам, че те прекъсвам.
– Няма проблем. – Отпих огромна глътка и оставих бутилката.
Лоугън огледа работилницата. Очите му шареха по множеството куки и инструменти, които висяха по стените, избягвайки да ме погледне в очите. И макар че ръцете му си стояха кротко в джобовете, тялото му бе сковано и напрегнато.
С всяка изминала секунда, докато той гледаше накъде ли не, само не и към мен, сърцето ми почваше да тупти по-бързо. Беше адски мъчително. Още ли е ядосан? Тук е, за да ми каже, че не иска да има нищо общо с Чарли? Или за да възкреси най-ужасния ми кошмар?
– Моля те, не ми я отнемай – изтърсих.
Лоугън бързо извърна глава и очите му проблеснаха към моите. Отпусна тяло и ледената маска, която бе си надянал, се стопи.
– Никога не бих ти причинил това. Нито на нея.
– Благодаря ти – прошепнах и се опрях на масата. Дори това да беше всичко, бе дошъл да ми каже, щеше да е достатъчно.
Лоугън отново заоглежда малката работилница, без да бърза.
Това бе моето специално място, нищо че беше разхвърляно. Просто една стара градинска барака, която бащата на Хейзъл бе направил преди десетилетия. Стените бяха криви, прозорците – малки и почти не бяха препятствие за природните стихии. А подът дори не беше под, а пръст, която с годините бе се отъпкала и станала твърда.
Но това си беше моето място. Тук можех да се занимавам с моите железарии, без да се притеснявам, че ще подпаля къщата или ще разлея боя по килима.
По стените имаше стари рафтове, затрупани с материали, които просто чакаха да им дойде времето и да ме споходи вдъхновението. Като например лъжиците ми. Бяха бракувани от училищното кафене и преди две години ги взех, преди да се озоват на боклука.
Миналата седмица най-сетне ми хрумна как да ги използвам.
– Значи си творец? – попита той.
– Не, барманка съм. Това е просто хоби.
Той кимна и се приближи до масата.
– Какво правиш?
– Ами нещо като птиче гнездо от лъжици. – Вече бях заварила частите за основата, но в момента то приличаше на миш-маш от счупени лъжици. Но щеше да стане чудесна кошничка за бижута и разни други дрънкулки.
– Искам да ми го покажеш, като стане готово.
Усмихнах се.
– Благодаря.
Лоугън просто беше учтив, но все пак ми хареса. Не са много любезните хора по света, напротив – много по-малко са, отколкото можеш да се надяваш.
– Нолън, моят бизнес партньор, ми даде адреса ти. Надявам се, нямаш нищо против, че се отбих.
– Въобще не. Радвам се, че си тук. Има много неща, за които да говорим.
Той въздъхна и прокара ръка през косата си.
– Съжалявам, че побягнах така днес. Имах нужда...
– Всичко е наред. Не е нужно да се извиняваш. Разбирам те.
– Трябваше да изпия онзи шот.