– Баба ми би припаднала от ужас, че питам, но на колко години си?
– На тридесет и една. А ти?
– На тридесет и три. И кога е рожденият ѝ ден?
– Пети август – усмихнах се аз. – Преносих я десет дни в летните жеги. Никога не бях се чувствала толкова нещастна. Хейзъл, бабата на Чарли, ми нае стая в мотела, защото непрекъснато я тормозех да купи климатик.
Той се усмихна.
– Чарли. Прекрасно име за момиче.
– Името ѝ е Шарлът. Шарлът Фей Ландри. Но тя мрази да я наричат Шарлът. Като стана на четири, заяви, че е Чарли, и сега всички я наричат така. Сигурна съм, че си забелязал, но тя е буйна и палава, пада си малко мъжкарана. Най-много обича да играе сред дърветата или край езерото. Все строи крепости в гората и намира животинки, които носи у дома.
– Хм – той сбърчи вежди и сведе поглед.
Почаках за друг въпрос, но той не попита. В работилницата настана неловко мълчание, което прогони топлината. Кожата на ръцете ми настръхна, докато Лоугън се взираше в обувките си.
За какво си мисли? Не му ли харесва да слуша за нея? Чарли бе моята гордост и радост и не спирах да говоря за нея. Дали пък казах нещо, че се уплаши? Може би изтълкувах неправилно въпросите му като интерес към нашата дъщеря. Може би сега беше тук, за да каже, че не иска да бъде част от живота ѝ. И изобщо не му пука, че е баща.
Как щях да ѝ обясня това?
Моля те, Лоугън. Просто ѝ дай шанс.
Най-сетне той вдигна очи и прошепна:
– Мислиш ли, че ще ме хареса?
Въздухът излетя шумно от дробовете ми и отново ми се прииска да ревна. Той искаше да я опознае. Лоугън искаше Чарли.
– Тя ще те обикне.
Трябваше ѝ известно време. Чарли не беше отворена като повечето си приятели – бе срамежлива, когато ставаше дума за непознати. Щеше да гледа Лоугън под микроскоп, за да го накара да докаже, че е истински. Когато обаче успее да превъзмогне първоначалното си колебание, щеше да го обикне.
Просто трябваше да отнеме малко време.
– Мога ли да се срещна с нея?
Кимнах.
– Разбира се. Какво ще кажеш за утре вечер? Може да дойдеш на вечеря. Така ще имам възможност първо да ѝ разкажа за теб. – Меко казано, Чарли не обичаше особено изненадите, но аз не исках да го плаша.
– Утре. – Лицето му грейна, изпълвайки сърцето ми с надежда. – Ще дойда. пет ЛОУГЪН
Нямах представа какво да правя със себе си. Откакто снощи си тръгнах от работилницата на Тиа, се превърнах в тресяща се развалина. Заспах късно, а сънят ми бе кратък. Накрая ми писна да се взирам в тавана и станах да си взема душ.
Бях се обръснал и сресал. Бях се облякъл и приготвил за деня, но не знаех къде да отида след това. Сега, вместо да гледам в тавана, стоях пред огледалото в банята и не можех да отместя поглед.
Тя ще си помисли, че съм напрегнат.
Може би трябва да нося тениска.
Дали така ще приличам на забавен татко?
Трябваше да задам повече въпроси на Тиа. Никак не се чувствах готов да се запозная с Чарли.
Предната вечер Тиа до голяма степен бе уталожила страховете ми. Независимо дали си даваше сметка, или не, дребните неща, които ми каза за Чарли, ме изпълниха с облекчение. Без съмнение, тя обожаваше дъщеря ни. Блясъкът в очите ѝ ме караше да се вълнувам за срещата с Чарли.
Ала в мига, в който си тръгнах от работилницата и Тиа вече не беше с мен да ме успокоява, отново ме обзеха съмнения. Ами ако с Чарли нямаме нищо общо? Ами ако тя не ме хареса? Ами ако се окажа лош баща?
Докато извървях петте пресечки от къщата на Тиа до мотела, вече бях си втълпил, че Чарли ще ме мрази.
Не си спомнях през последните десетина години, по дяволите, двадесет, да съм бил толкова нервен. Нито като започнах колежа, нито като се явих на изпита за адвокат. Още по-малко преди някаква среща.
Бях ужасѐн от срещата с петгодишната си дъщеря.
Лесно ми се удаваше да говоря с непознати. Умеех да общувам с хора и да общувам. Ала нямах никаква представа какво да кажа на собственото си дете. Извърнах очи от огледалото и погледнах часовника си. Имах време до шест вечерта да го измисля.
И все пак единадесет часа ми се струваха недостатъчни.
В този момент се почука и аз излязох от банята. След две крачки се озовах до вратата и свалих веригата, без да си направя труда да погледна през шпионката.
– Добро утро – казах на Нолън, като отворих вратата.
– Добро утро. – Той ме изгледа косо. – Добре ли си?
Кимнах, но казах:
– Не.
– Вземи – и той ми подаде картонена чашка с кафе. – Предположих, че не си спал много, и ти взех двойна мока от кафенето надолу по пътя.
– Прав си – смотолевих и отпих от кафето. – Благодаря ти.
Той се облегна на рамката на вратата, изучавайки ме с поглед. Късата му черна коса идеално пасваше на сакото и панталона му.