– Е? Какво стана снощи? Говори ли с Тиа?
– Да – въздъхнах аз, върнах в стаята и приседнах на ръба на леглото. – Отбих се в дома ѝ и поговорихме. Ще се срещна с Чарли тази вечер.
– Това е добре. Нали?
– Да. Тук ще съм само седмица и не мога да си позволя да губя време. Но...
– Нервен си.
– Ужасѐн – отвърнах. – Нямам представа какво да ѝ кажа. Да се представя ли като неин татко? Или само като Лоугън? Трябва ли да се ръкувам с нея? Или да я прегърна? И това са само първите пет секунди от срещата ни. Какво да правя после? Ако прецакам нещата, тя ще го помни цял живот.
Другите татковци имат късмет. Дори да се объркат, не е кой знае какво. Бебетата не си спомнят нищо.
– Трябва да се отпуснеш, Лоугън. Виждал съм те как очароваш десетки хора. Просто бъди себе си. Ако си уплашен, тя ще се хване за това. Децата надушват страха.
А моят се надушваше от километри!
Щеше да е много по-лесно, ако двете живееха в Ню Йорк. Можеше да виждам Чарли по-често. Нямаше да съм така напрегнат, нито да се чудя как да направя съвършен всеки ден от тази седмица.
Станах, отидох до шкафа и грабнах телефона и слънчевите си очила.
– По-добре да вървим. Готов ли си?
Нолън ми даде възможност да сменя темата.
– Да. Надявам се, че ще успея да се върна навреме и да поработя няколко часа в офиса.
Днес заминаваше за Ню Йорк и му завиждах за това. Не че не исках да остана, за да се запозная с дъщеря си, но ме беше яд, че той знае как точно ще мине денят му. Щеше да лети към къщи, да се завърти няколко часа в офиса и после да се прибере при съпругата и сина си.
– Следобед си дай почивка. Иди си у дома и прекарай малко време с Кайла, преди Тайлър да се върне от училище.
Той се засмя.
– Тя няма да е у дома. Напоследък графикът ѝ е по-натоварен от моя.
Миналата година съпругата на Нолън бе разработила органична козметика за лице, която скоро след това бе включена в търговската мрежа на два луксозни универсални магазина.
– Просто ми обещай, че когато напуснеш, за да ѝ станеш личен асистент, ще ми дадеш поне едногодишно предизвестие.
– Не се безпокой – поклати глава той. – Обичам жена си, но ако работим заедно, ще се избием. Мисля да си остана във фондацията.
– Добре. Няма да е същото без теб.
– Комплимент преди осем? Обикновено ме тормозиш сутрин. Май наистина си нервен. И това размътва мозъка ти.
Да, така беше. Не помня да е имало момент, в който толкова да ми се е искало някой да ме хареса. Бях неуверен, без самочувствие. Нула. И това бе по-обезпокоително от всичко.
Лицето на Нолън се смекчи.
– Ще се справиш, Лоугън.
Дали?
– Благодаря ти. По-добре да те закарам до летището.
Оценявах това, че той има вяра в мен. Надявах се само през следващите единадесет часа да намеря малко и у себе си.
* * *
До пет часа направих какво ли не, само и само да се разсея. Откарах Нолън в Калиспел и го оставих на летището. Спрях в едно малко кафене да закуся, а после отидох в един мол да пазарувам – нещо, което никога не правех.
Последният път, когато пазарувах за себе си, беше, докато учех право. След като завърших, оставих тази работа на асистента си. Когато се нуждаех от дрехи, му пращах имейл, и когато се приберях у дома, те вече ме чакаха в гардероба. Ако не ми бяха по мярка, имах си шивач, който идваше вкъщи и ги поправяше.
Но днес пазаруването бе наложително. Не само имах нужда от повече дрехи, но и трябваше да правя нещо. Не исках и да помисля да се върна в Ларк Коув и да седя сам в стаята си. Тъй че си накупих ежедневни дрехи за седмица, с надеждата да изглеждам по-естествен и приличащ на татко.
Струпах всичко в задната част на черния джип под наем и най-сетне поех към Ларк Коув. Намерих паркинг с изглед към езерото, извадих куфарчето си, пуснах хотспот за безжичен интернет и се потопих в най-добрия начин за разсейване.
Работата.
Прекарах няколко часа в организиране на работата, докато съм на почивка. Дадох точни разпореждания на хората си да започнат да подготвят договорите за предстоящото сливане. И двамата ми асистенти знаеха, че трябва да ми се обаждат за неотложни въпроси. Уведомих и родителите си, че няма да присъствам на планираната за четвъртък вечеря.
Но когато натиснах „изпращане“ за последния си имейл, си дадох сметка, че съм се прецакал. Бях работил прекалено бързо. Ефективността, нещото, което ми служеше толкова добре, бе се превърнала във враг номер едно.
Все още имах цял час време да убия.
Тъй че, вместо да седя в колата и да се тревожа през следващия час, отидох на единственото място в Ларк Коув, което не възнамерявах да посетя отново.