Бар „Ларк Коув“.
– Здрасти – кимнах на Джаксън и се настаних на едно столче пред бара.
Той си бъбреше с двама клиенти, но когато ме видя, усмивката му се стопи.
– Тиа не е тук. Вкъщи е с Чарли.
– Няма нищо. Дойдох да пийна една бира.
– Бира?
– Ами да. – Защо ли се изненада толкова? Барман като Джаксън би трябвало да е свикнал хората да искат бира. – Каквато имаш.
Той свъси вежди и взе чаша от половин литър. Но вместо да отиде при кранчетата на бара, напълни чашата с ледена вода.
– Това е малко леко за мен.
Джаксън реши, че никак не е смешно. Бръчката между веждите му стана по-дълбока, когато остави чашата на бара.
– Тази вечер за първи път ще се срещнеш с детето си. Наистина ли искаш да лъхаш на алкохол, като влезеш в дома на Тиа? Това ли е първото впечатление, което искаш да направиш?
По дяволите. Исках само една бира, за да успокоя нервите си, но той имаше право. Не исках да мириша на бира, когато срещна дъщеря си.
– Джаксън – сопна се дрезгав глас зад него. – Остави го на мира.
От коридора, който минаваше зад бара, се появи една по-възрастна жена. Косата ѝ се спускаше до раменете на гъсти бели и сиви кичури. Кожата ѝ бе загоряла и груба. Бръчките около устните ѝ приличаха по-скоро на цепки. Но всичко, свързано с напредването на възрастта, което майка ми презираше, тази жена носеше с гордост. Беше красива, особено лешниковите ѝ очи, проблясващи и пълни с живот.
– Вие работите в лагера. – Предния ден, когато Уила ни развеждаше из главната сграда, бях я зърнал. Жената работеше в кухнята, но преди Уила да успее да ни я представи, тя просто изчезна.
– Така е. Аз съм Хейзъл Роудс.
Тя протегна ръка покрай Джаксън, избутвайки го настрани.
– Лоугън Кендрик.
– Вероятно не си спомняте, но бях тук вчера с Чарли. По време на великото жабешко бягство.
– Не, съжалявам. Бях... разсеян.
– Разбираемо е – тя се ухили и потупа Джаксън по ръката. – Това е Джаксън Пейдж. Предполагам, не се е представил.
Протегнах ръка, но вместо да се ръкува с мен, Джаксън скръсти ръце на гърдите си.
Беше с четири-пет сантиметра по-висок от моите метър и осемдесет и три и вероятно имаше десетина килограма яки мускули отгоре, но му трябваше нещо повече, та да ме да стресне. Дори и в дни като днешния, когато светът се обръщаше с главата надолу.
Все още с протегната ръка, се вгледах във втренчения поглед на Джаксън. Познатата самоувереност потече във вените ми, не исках да отстъпя пръв.
Това. Ето от това имах нужда през целия ден. Възможността да нахлузя на лицето си маската, която носех по време на важни преговори. Възможността да докажа, че никой не може да ме превъзхожда. Възможността да бъда силният мъж, който бях в града. Този приятел не го знаеше, но ми правеше огромна услуга, като се държеше като задник.
Посрещнах изпепеляващия поглед на Джаксън с лед. За негова чест той издържа по-дълго от мнозина други. Но когато взе да пристъпва от крак на крак, разбрах, че съм спечелил.
И той ми подаде месестата си лапа.
Ръкувахме се, като и двамата стискахме по-силно от необходимото. После отпуснахме ръце. Мускулите на рамото ме наболяваха, задето държах толкова дълго ръката си протегната.
– Това беше интересно – усмихна се Хейзъл. – Джаксън, направи ми услуга. Окачи онова ново буре „Милър Лайт“ вместо мен.
– Разбира се – изръмжа той и се обърна. Но преди и крачка да направи, се врътна към мен. Сложи двете си ръце на бара като скоби около чашата ми с вода, наведе се напред и каза приглушено:
– Не ми пука колко пари имаш. Ако по някакъв начин ги нараниш, си мъртъв.
– Разбрах – кимнах аз.
Джаксън се отдръпна от бара и изчезна по коридора.
– Не му обръщайте внимание – рече Хейзъл и се облегна на бара. – Той просто брани Тиа.
Едно изречение и отново бях на ръба. Само дето бях по-нервен и объркан, този път от ревност. Усетих горчив вкус в устата си и отпих глътка вода.
Снощи Тиа ме увери, че няма връзка с никого, но дали е имала нещо с Джаксън? Ненавиждах мисълта, че може да е с друг мъж. Първичният ми инстинкт се надигна и едва преглътнах желанието си да кажа на Джаксън: „Аз я имах първи“.
Ала Тиа не беше моя. Нямах права над нея. Въпреки това я харесвах.
Много.
Да бъда с нея преди толкова години без усложнения, бе отпускащо. Но след като я посетих в онази стара барака, всичко се върна с нова сила.
Харесваше ми, че не очаква нищо от мен. Че няма тайни намерения. Харесваше ми как вирва вежда, когато ме питаше за едно или друго.
Най-много обаче ми харесваше, че е добра майка. Мислеше преди всичко за детето си.