Выбрать главу

В черния ми всекидневен панталон и в бялата блуза с копчета нямаше и нишка естествена материя – само синтетика, неприятна на допир. Изтърканите ми токчета тази вечер се бяха сдобили с нова драскотина, която по-късно трябваше да прикрия с флумастер.Той разклати уискито си още няколко пъти. Златното му копче за ръкавели се показваше изпод ръкава на сакото.

– Сигурен съм, че често ви задават този въпрос. Какво питие предпочитате?

Усмихнах се.

– Често ме питат. Обикновено назовавам първото, което съм сервирала същия ден.

Ъгълчето на устата му се изви нагоре.

– А днес?

– Местна бира „АйПиЕй“.

Последва широка усмивка.

– А какъв е истинският отговор?

От усмивката му сърцето ми отново взе да блъска лудо, заля ме топлина.

– Зависи – отдръпнах се от бара и отидох до автомата, за да си налея малко вода с много лед. – Изборът на напитка зависи от случая.

– Заинтригуван съм.

Отпих малко вода.

– За сватби – шампанско.

– Да – кимна той. – Какво друго?

– За момински партита е подходяща плодова напитка. Бирата върви с пица – едно от моите правила за пиене. „Маргарита“ във вторник вечер, защото в сряда не съм на работа. И текила, ако някой каже: „Трябва да поговорим“.

Той се засмя.

– А какво ще кажете за уискито?

– Не пия уиски.

– Хм. – Той отпи голяма глътка и остави чашата. – Много жалко. Красива жена, която пие уиски, е моята слабост.

Чашата в ръката ми се разтресе и почти разлях водата върху престилката си. Доста клиенти се опитваха да ме свалят, докато съм зад бара, та вече имах опит как да отказвам на съответния човек, без да го засегна или да загубя бакшиша. Но трябваше да съм пълна глупачка, за да пренебрегна тази свалка.

– Може пък да опитам.

– Би ми харесало – рече той и се ухили още по-широко. Пресегна се през бара, изпънал дългите си пръс­ти. – Аз съм Лоугън.

Ръкувах се, окончателно изгубена в приказката.

– Тиа. eдно ЛОУГЪН

Шест години по-късно...

– Мразя Mонтана.

Нолън завъртя очи.

– Как е възможно да го кажеш точно пред тази гледка?

Зареях поглед през стволовете на дърветата към езерото отвъд гората. Не ми беше приятно да призная, но гледката бе направо зашеметяваща. Лятната слънчева светлина придаваше стъклен блясък на тъмносинята вода, отскачайки от леките ѝ талази. В далечината планините все още бяха с бели снежни шапки. Даже един белоглав орел кръжеше над брега отвъд залива.

Не исках обаче да угаждам на Нолън, като си призная.

– Каква е тая миризма? – Ноздрите ми се разшириха, като вдишах дълбоко.

Нолън се изкиска ликуващо.

– Това е земята. Пръст. Дървета. Вятър. Или както се казва, чист въздух. Така би трябвало да мирише въздухът без въглеродни емисии.

– Както винаги, язвителен.

– Е, с теб съм такъв – рече Нолън Фенеси, мой прия­тел и изпълнителен директор на благотворителната фондация на семейството ми. Обичаше да ме дразни.

– Какъв късметлия се оказах – отвърнах сериозно и се обърнах с гръб към езерото Флатхед, та да не види усмивката ми. После внимателно огледах лагера – когато преди десетина минути пристигнахме тук, бях му хвърлил само бегъл поглед.

Под вечнозелените дървета в гората бяха пръснати шест дървени къщички. До тях се издигаше сграда с табела ДУШОВЕ, с отделни крила за момчета и момичета. Отзад, най-близо до пътя и чакълестия паркинг, се намираше основната сграда. Тъй като в нея се извършваха повечето лагерни дейности, беше голяма колкото шестте къщички, взети заедно.

Беше същински детски рай.

В Нищото, щата Монтана.

Не харесвах щата по лични причини, ала нямаше как да отрека, че лагерът наистина бе привлекателен. И щеше да е чудесно допълнение към фондация „Кендрик“.

– Пет милиона? – попитах Нолън, потвърждавайки покупната цена.

– Да – отвърна той и дойде до мен. – Цената включва всичко. Сгради. Мебели. Уреди. Макар че по-голямата част от сумата е за земята.

– Добре – кимнах. – Видях достатъчно. Да вървим.

– Лоугън, трябва да се срещнем с директора и да чуем какво ще ни разкаже тя.

Като спомена директора, дълга руса коса се мерна пред погледа ми. Жената изтича навън с шепа брошури и бежова картонена папка под мишница. И без да ми го показва, знаех, че в нея е предложението, което бе изпратила във фондацията преди три месеца.

– Няма нужда нищо да слушам. Купувам лагера и даже ще вложа още петдесет хиляди за подобрения. – Погледнах часовника си „Булгари“. – Само два часът е. Нека я поздравим и да ѝ съобщим добрата новина, а после – обратно към летището.