Нещо, което трябваше и аз да направя, вместо да се притеснявам за Джаксън и Тиа. Вдигнах чашата с вода и преглътнах ревността си. Можеше пак да се появи – не само Джаксън имаше чувство за собственост спрямо Тиа – но не и днес.
– Не съм тук, за да причиня нещо лошо на Тиа или Чарли – казах на Хейзъл.
– Знам – отвърна тя и наля чаша вода и за себе си. – Както казах, не обръщайте внимание на Джаксън. Ние просто закриляме Тиа.
Изопнах гръб. Какво ли се е случило на Тиа, та да има такива ревностни закрилници? Дали е нещо от детството ѝ? Или някой мъж? Възможно ли е тя или дъщеря ми да са в опасност?
– Има ли нещо, дето трябва да знам? Тя не е в беда, нали? – Защото независимо какъв е проблемът, щях да го реша.
– Не – Хейзъл поклати глава. – Не е в беда. Но цял живот се е борила. Не я карайте да се бори и с вас.
– Защо да се бори с мен?
Тя отпи глътка вода.
– За Чарли.
– А, разбирам. – Всички тук се притесняваха, че ще започна борба за попечителство. – Няма да ѝ отнема Чарли. Казах ѝ го още снощи.
– Добре – кимна Хейзъл. – Не ме разбирайте погрешно. Ако наистина искате да се борите, ще заложа на Тиа. Може да имате голяма банкова сметка, но тази жена е свирепа. Ще помете пода с вас, стане ли дума за детето. Борила се е достатъчно.
Борила се е достатъчно? Какво означава това? Заради мъглявите намеци на Хейзъл загрижеността ми за Тиа растеше с всеки миг. В съзнанието ми кръжаха какви ли не въпроси, но те щяха да останат без отговор. Не се и опитвах да измъкна информация от Хейзъл Роудс. Да, тя стоеше тук, говореше с мен, но предаността ѝ бе очевидна.
Ако исках да науча повече за миналото на Тиа, нямаше да узная тайните от Хейзъл.
– Коя всъщност сте вие?
Тя се засмя и дрезгавият ѝ глас изкънтя във въздуха.
– Аз съм бабата на Чарли. И съм като майка за Тиа.
– Значи вие закриляте Тиа?
– И Чарли.
Чарли.
– Що за дете е тя? Чарли?
– Тя е искрица – лицето на Хейзъл излъчваше благост. – Усмивката ѝ е най-хубавото нещо в моя ден. Ще видите – тя хвърли поглед към часовника на стената. – Искате ли нещо по-силно, преди да тръгнете?
Поклатих глава.
– Не, благодаря.
– Умен мъж.
В този момент се появи Джаксън, отново ме стрелна с поглед, а после се разбъбри с клиентите в другия край на бара. Обърнах се към Хейзъл, която тъкмо заобикаляше бара, за да седне до мен.
– Според мен е добре да качвате повече снимки във фейсбук – рече Хейзъл и краката на стола изскърцаха, докато се наместваше.
– Моля?
– Ами страницата ви във фейсбук – тя остави една хартиена чинийка с фъстъци между нас. – Нямате много снимки.
Примигнах. Накъде бие тя?
– Не се занимавам с това. Асистентът ми го прави.
– Хм – тя взе един фъстък и пусна черупките на пода. – Ами кажете му, че хората обичат да виждат снимки.
Подсмихнах се развеселен. Явно през последните двадесет и четири часа Хейзъл бе търсила информация за мен.
– Ще го уведомя.
Тя продължи да бели фъстъци, макар да не бе изяла нито един.
– Преди да идете у Тиа, май ще е добре да си призная.
– Хубаво.
– Аз ви... – как му викат? – следях в киберпространството.
Усмихнах се.
– Едва ли става дума за следене, ако сте го правили само един ден.
– Може пък да ви познавам от повече от един ден – тя леко се отдръпна встрани.
Вече не се усмихвах, челюстта ми се стегна.
– Познавали сте ме от повече от един ден?
Хейзъл лапна един фъстък и отпи глътка вода.
– Трябва да поговорим.
Три думи, от които не се притесних особено предишния ден.
Три думи, от които вече копнеех за текила. шест ТИА
Всичко ще бъде наред.
Това е хубаво нещо.
Тази вечер ще бъде забавно.
Докато метях задната веранда, се опитвах да убедя сама себе си, че срещата на Чарли и Лоугън довечера ще мине добре.
Не успявах.
След като снощи Лоугън си тръгна от работилницата, си представях как ще се случи това. В ума ми се въртяха какви ли не сценарии, ала нито един не завършваше с прегръдки и целувки.
Лоугън жадуваше Чарли да го хареса. Долових отчаянието в очите му. Щеше да е съсипан, ако тя не се хвърли в прегръдките му и не го нарече татко.
Аз обаче познавах дъщеря си. Не беше общителна като другите деца. Тя бе мислител. Обмисляше всяка промяна. И знаех, че ще ѝ трябва време, за да приеме вест като тази, която щеше да промени живота ѝ.
В крайна сметка щеше да я приеме. Някой ден, в недалечно бъдеще, надявам се, щеше да обожава Лоугън. Ала шансовете да се хвърли в прегръдките му тази вечер клоняха към нула. И ако тя не се усмихваше, той можеше да се откаже от нея.