Не можех да преброя пътите, в които се бяха отказвали от мен. Не исках това да се случи с моето скъпоценно момиче.
Изливах нервите си в метлата, като давах всичко от себе си да почистя верандата. Тъкмо я дръпнах назад за последно силно замитане, когато изведнъж спрях. Космите на врата ми настръхнаха.
Нечии очи ме гледаха. Усещах ги върху себе си.
На двора обаче нямаше никого. Хейзъл беше в бара, за да тормози Джаксън и да ни остави насаме. Чарли не се виждаше наоколо, вероятно си играеше в укреплението си сред дърветата или пак търсеше някаква твар, която да вмъкне в къщата. В съзнанието ми изникна лицето на Лоугън, но веднага отхвърлих тази възможност. Бе твърде рано, за да е тук.
Кой тогава ме гледаше?
Зарязах метлата и хукнах надолу по стъпалата на верандата. Спрях насред двора, завъртях се в кръг, оглеждайки се за някой съсед наблизо или за някой с лодка в езерото.
Нямаше никого.
Странно.
– Чарли! – викнах силно. – Време е да се прибираш!
– Добре! – отвърна тя откъм дърветата.
Докато вървях към верандата, отново огледах двора. Поклатих глава и завъртях очи. Мислите за предстоящата вечеря направо ме подлудяваха.
Влязох да оставя метлата, и след миг Чарли се втурна вътре.
– Здрасти, мамо – каза тя, останала без дъх.
– Здравей, любов моя. Забавлява ли се?
Тя кимна.
– Да. Жадна съм.
– Ще ти сипя малко вода. – Взех една от пластмасовите ѝ чаши от шкафа и я напълних от мивката.
Тя изгълта водата и остави чашата на плота. После ми се усмихна изпод любимата си бейзболна шапка.
Шапката някога бе черна, но вече бе станала мръснокафява. На нея бе избродирана в бяло емблемата на бар „Ларк Коув“, но само след ден от бялото нямаше и следа.
Някои родители в Ларк Коув ми се мръщеха, че позволявам на Чарли да носи рекламна шапка на бар. Беше ѝ я дал Джаксън и тя я обожаваше почти толкова, колкото и мнимия си чичо. Бях свикнала с неодобрителните погледи, тъй че махнах с ръка и ѝ позволих да задържи шапката.
Козирката бе твърде голяма, но Джаксън я нагласи някак, за да засенчва лицето ѝ. Бе пристегнал лентата отзад, та да пасва на главата ѝ. Иначе бе същата като собствената му избеляла шапка в бара.
За Чарли това беше всичко, което имаше значение.
– Хайде да свалим шапката и обувките.
– Добре – тя се подпря на рамото ми, за да запази равновесие, докато изритваше маратонките. Те бяха черни с неонови зелени ивици в тон със светлинките в подметките. Сама си ги беше избрала от секцията за момчета в магазина за обувки. Когато ѝ предложих да вземе същите, но в розово, тя ме изгледа така, сякаш имам две глави.
Като събу маратонките, бучици пръст се посипаха по изтърканите дъски. Махна и потъналите в прах чорапи. Не знам защо винаги купувах бели чорапи. Дори белина не помагаше, все ставаха кафяви.
– Хубаво, сега да измием ръцете.
– Добре – рече тя намръщено и тръгна бавно към тоалетната до дневната, както си беше боса.
Последвах я и се облегнах на вратата, докато тя се миеше. Поех си дъх няколко пъти, за да се успокоя, и с всяко вдишване се опитвах да си вдъхна увереност.
Тя щеше да се справи. И двете щяхме да се справим. Щяхме да намерим начин да впишем Лоугън в живота си.
Това е хубаво нещо.
След като поизми ръцете си, Чарли спря водата. Кожичките около ноктите ѝ бяха мръсни, но това бе в реда на нещата. Бях купила четка за миене на зеленчуци, която държах във ваната горе. Довечера, както всяка вечер, щях да изтъркам хубаво ръцете ѝ и да се порадвам на чистотата им до сутринта, когато тя хукваше на двора.
– И така – казах аз, докато тя подсушаваше ръцете си. – Исках да поговоря с теб за нещо вълнуващо.
Тя замръзна.
– За какво?
По дяволите. Бе усетила нещо в престорено веселия ми глас. Не биваше да извъртам и да представя това, което трябваше да ѝ кажа, като вълнуваща изненада. Повечето деца обичат изненадите, но не и моята Чарли. Тя ги ненавиждаше почти толкова, колкото и миенето.
Затова зарязах преструвките и отидох до един от диваните в дневната.
– Ела да седнеш до мен.
– Сигурно ще ме накараш да разкарам укреплението – рече тя. Челото ѝ бе сбърчено от тревога, докато се наместваше на дивана до мен.
Последния път, когато разговарях с нея, ѝ казах, че ще махнем от дървото къщичката, която бе си стъкмила от кашони и тиксо. Дни наред плака, докато най-накрая Джаксън дойде и ѝ направи малка крепост между две дървета. Това бе нейното светилище. И докато аз се усамотявах в работилницата, тя се качваше в укреплението, било да „лекува“ животни, да се бори с лошите или да се крие от чудовища.