– Не, скъпа. Може да запазиш крепостта си.
Тя се отпусна и се сгуши в мен.
– Искам да поговоря с теб за нещо друго.
– Нещо хубаво ли е?
– Да. Нещо чудесно – отвърнах и избърсах едно мръсно петно от челото ѝ.
Независимо колко е изпоцапана, моята Чарли е прекрасна. Косата и е дълга и гъста, на цвят по-скоро като косата на Лоугън. Има безупречна, нежна и сияйна кожа. А тъмните ѝ мигли са като моите. След време щеше да ѝ трябва само едно леко мацване със спирала.
– Искам да поговорим за татко ти.
– Татко ми?
Кимнах.
– Помниш ли, когато ти казах за него и ти направих една рисунка? Че името му е Лоугън и живее далече?
Тя не помръдна, очаквайки да продължа. Повечето деца на тази възраст задават милион въпроси в минута. Но при Чарли бе тъкмо обратното. Тя поглъщаше, поемаше навътре нещата. Въпросите идваха по-късно.
– Е, той е тук и иска да се запознае с теб.
Тя примигна с големите си кафяви очи.
– Казах му, че може да вечеряме заедно тази вечер.
Веждите ѝ се сключиха и тя сведе очи към скута си.
Навън кълвач чукаше по някакво дърво. Звукът отекваше и проникваше през прозореца на кухнята, който бях оставила отворен, надявайки се лекият бриз да разхлади къщата.
Докато чаках Чарли да каже нещо, се заслушах в звучното почукване на кълвача. В това време тя мълчеше и обмисляше това, което бе чула. Чук-чук, чук-чук, не спираше и не спираше кълвачът. Май се опитваше да повали дървото, а не просто да си направи нов дом.
Млъкни, птицо.
Исках да отида да затворя прозореца, но Чарли бе се замислила дълбоко и не посмях. Исках тя да знае, че съм до нея, ако се нуждае от мен.
Винаги ще бъда до нея.
Аз бях постоянната величина, която щеше да присъства в живота ѝ, каквото и да ставаше.
– Той мил ли е? – попита Чарли най-сетне.
Гласът ѝ бе тих и мек. Тя не беше шумно дете за разлика от останалите деца в отбора ѝ по футбол, но сега едва я чувах.
– Да – усмихнах се аз. – Той е мил.
– Тук ли ще живее сега?
Поклатих глава.
– Не. Живее далеч оттук.
Тя сбърчи чело.
– Ще трябва ли да живея и с него? Както Кейти някои дни е с майка си, а други – с татко си?
Исках да кажа „не“. Да обещая, че животът ѝ няма да се промени особено. Но винаги съм била честна с дъщеря си. И се опитвах да не давам обещания, които не мога да изпълня.
Затова, колкото и жестоко да беше за нейната възраст, казах истината.
– Още не знам, миличка.
– Не искам да ходя там. Не искам да се местя.
Прегърнах я и я притеглих към себе си.
– Знам.
Стояхме така няколко тихи минути. Дори кълвачът ни остави на мира. Но когато отново взе да чука, Чарли се отдръпна.
– Може ли да изляза и да поиграя още малко?
– Разбира се – въздъхнах аз. Ненавиждах се, задето стоварих тази тегоба на младия ѝ ум. – Само стой на двора.
Тя кимна и се смъкна от дивана, отправяйки се към вратата без обувки.
Щеше да е с мръсни крака, като я повикам за вечеря.
Не ми пукаше.
Оставих я да избяга в своето светилище. Надигнах се от дивана, за да се заема с вечерята.
Взех да търся тигана из кухнята, за да изпържа кюфтета, и чайник, за да кипна вода. Не бях кой знае какъв кулинар, но храната, която приготвях, бе вкусна, макар и съвсем проста.
– Това е хубаво нещо – рекох на чайника, докато наливах вода.
Дори проклетите съдове знаеха, че лъжа.
* * *
Час по-късно, точно в шест според часовника на микровълновата печка, звънецът иззвъня. Бавно си поех дъх и избърсах студените си и влажни ръце в кухненската кърпа. После изтичах да посрещна Лоугън.
Той се усмихна, като ме зърна през малкия прозорец на вратата, и стомахът ми се сви.
Усмивката му бе опустошителна. Със сигурност е очаровал мнозина от висшето общество с нея.
Пак носеше джинси, но сега бе облякъл обикновена синя риза с копчета и бе навил ръкавите.
– Здравей – поздравих и издишах, отваряйки вратата.
– Здрасти. – Той се усмихна широко и се наведе, за да влезе, и ми подаде букет малки слънчогледи. – За Чарли са. Аз… ами… не знаех какво друго да донеса.
– Благодаря ти – казах и поех букета. – Тя ще ги хареса.
Надеждата ми се пробуди, когато внесох жълтите цветя. Може би всичко щеше да мине по-добре, отколкото си мислех. Ето, без да знае, той бе купил на Чарли любимите ѝ цветя.
Тя обичаше слънчогледите, защото птиците кълвяха семенцата им. Всяка есен купувахме цял сноп и тя ги разпределяше на определени места в двора като импровизирани хранилки за птици.
Може би Лоугън и Чарли щяха бързо да се сближат и притесненията ми щяха да се окажат напразни.
– А тези са за теб – той бръкна в задния си джоб и извади малък комплект лъжици. – В случай че твоите свършат, преди да завършиш творението си.