Тя кимна и се хвърли в ръцете ми.
Прегърнах я силно, надявайки се да ѝ дам малко от смелостта, която тя често ми даваше. После я пуснах, изправих се и ѝ протегнах ръка.
Когато пръстчетата ѝ се плъзнаха в моите, се усмихнах и я поведох към дневната.
Лоугън седеше на самия край на дивана, със сключени пред брадичката ръце, и потропваше нервно с крак. Щом ни видя да влизаме, стана на мига и се втренчи в Чарли.
– Здравей.
Тя стисна по-здраво ръката ми.
– Хайде, миличка – казах и пристъпих напред. Лоугън заобиколи масичката за кафе и се срещнахме по средата. – Чарли, това е Лоугън. Лоугън, това е Чарли.
Той клекна пред нея и протегна ръка.
– Здравей, Чарли.
Сковах се и задържах дъха си, очаквайки да видя как ще реагира тя.
Чарли се взираше в ръката му, сякаш бе розовата лента за коса, която преди време я накарах да носи.
Лоугън стрелна очи към моите, а после отново погледна Чарли. Ръката му бе все така протегната между двама им, молейки се сякаш за едно докосване.
Болно ми бе да гледам как тя го отблъсква. Сърцето ми се свиваше, като виждах как копнежът му расте, а надеждата му се изпарява.
Накрая болката в гърдите ми стана непоносима. Измъкнах ръката на Чарли от моята.
– Чарли – смъмрих я аз и я побутнах напред. – Не бъди груба.
Тя неохотно сложи дланта си в ръката на Лоугън.
Той преглътна тежко и разтърси леко ръката ѝ.
– Приятно ми е да се запозная с теб.
Чарли ме погледна през рамо паникьосана и прошепна:
– Как да го наричам?
Лоугън се изсмя и пусна ръката ѝ.
– Какво ще кажеш за Лоугън?
Тя кимна и го погледна в очите, изучавайки го за миг.
– Мама каза, че живееш далече.
– Така е. Живея в Ню Йорк.
– И затова ли не си идвал досега?
Лоугън вдигна взор към мен за помощ.
– Аз, ами...
– Той не знаеше къде живеем – казах и клекнах до Чарли. – Вината е моя. Но щом научи, пристигна тук да те види.
Лоугън ми се усмихна тъжно, после отново се обърна към Чарли.
– Наистина бих искал да те опозная, ако не възразяваш.
Ъгълчето на устата ѝ леко се повдигна. Наистина ли ще се усмихне? Може ли да е толкова лесно?
– Харесваш ли укрепления? – попита тя.
Той се усмихна и сърцето ми взе да препуска. Кажи „да“, Лоугън! Просто кажи „да“!
– Не знам дали изобщо съм бил в укрепление. Ти имаш ли?
Тя кимна и му се усмихна срамежливо.
– То е навън. Мога да ти го покажа.
– Какво ще кажете да стане след вечеря?
– Ами, страхотно! – Двамата с Лоугън се изправихме и се спогледахме с истинско облекчение.
– Добре, тогава да вечеряме – казах и тръгнах към кухнята.
Чарли и Лоугън ме последваха мълчаливо до масата. Оставих ги и отидох до печката да взема храната. Но кухнята ни беше малка и макар масата да беше в ъгъла, аз пак ги чувах.
– Ще останеш ли тук сега? – попита Чарли.
– Ами… не. – Надзърнах през рамо и видях как паника залива лицето на Лоугън. – Трябва да се върна у дома след седмица.
Чарли смръщи вежди, пристъпи няколко крачки и спря.
– Значи ще си отидеш?
– Предполагам. Но пак ще дойда да те видя.
– Кога?
Приятното усещане, което имах преди малко, се изпари. Като повечето деца Чарли помнеше обещанията. Всяка подробност. Ако Лоугън споменеше конкретна дата и не дойдеше, тя нямаше да забрави.
По дяволите. Защо не поговорихме повече за това снощи? Защо не го подготвих? Трябваше да уточним нещата и да отложим срещата до момент, в който и двамата сме на една вълна.
Ала беше твърде късно. Той беше тук и тя задаваше въпроси, на които имаше право да получи отговор.
Вътрешностите ми взеха да се преобръщат. Зарязах печката и отидох до масата, но преди да се намеся и да опитам да сменя темата, Лоугън заговори:
– Не съм сигурен – усмихна се той. – Но скоро. А може би ти и майка ти да дойдете при мен в Ню Йорк. Дори може да се преместите там и да живеем заедно.
Грешен отговор.
– Не! – Чарли стрелна ококорените си очи към моите. Брадичката ѝ трепереше. – Вече не искам татко.
Краката ми се вдървиха, когато мъката ме връхлетя, защото от три метра разстояние усетих как сърцето на Лоугън се разби. седем ТИА
Час по-късно най-мъчителната вечеря в живота ми свърши.
– Може ли да стана? – попита Чарли, след като вдигна чинията си.
– Ще покажеш ли на Лоугън крепостта? – Исках да се хвана за нещо, което да я накара да се усмихне. По време на вечерята се опитвах да намеря обща тема, която да сближи Лоугън и Чарли, но без резултат.
Лоугън също опитваше да завърже разговор, но всеки път тя се спотайваше зад чинията си със спагети. Каквото и да кажеше някой от нас, тя не изрече повече от една-две думи. И така през цялото време, докато се хранехме.