Дори не се впечатли от слънчогледите.
Чарли се затвори в мига, в който Лоугън спомена за преместване. Единствено времето щеше да я извади от черупката ѝ.
– Искам да поиграя в стаята си – прошепна тя и се плъзна от стола.
– Добре. Ще се кача след малко да те изкъпем.
– Радвам се, че вечерях с теб. – Лоугън се усмихна насила и се надигна от стола. – Лека нощ, Чарли.
– Лека нощ.
Тя остави чинията си в мивката, после изчезна на горния етаж с тъга в очите.
Когато стъпките ѝ заглъхна, погледнах Лоугън.
– Съжалявам.
– Май се провалих на този изпит – рече той и прокара ръка през косата си. После се отпусна на стола.
– Тя ще промени мнението си. Но ѝ трябва известно време. – Станах и започнах да раздигам съдовете от масата.
– Благодаря ти – каза той. – Вечерята беше вкусна.
Изглежда, никой не беше гладен – чиниите ни бяха почти пълни. Само ровехме в храната, изпадайки от време на време в неловко мълчание.
– Тя не е като другите деца, нали?
– Не и като повечето – рекох през рамо, докато плакнех една чиния. – Трябва ѝ време да свикне с новите хора и промените. Всъщност не е срамежлива, а... предпазлива. Години наред нейният свят се състоеше само от мен, Хейзъл и Джаксън. Нужно ѝ е време.
– Време, с което не разполагам.
Защото животът му беше в Ню Йорк. А нашият – в Ларк Коув.
Спрях водата, обърнах се и се подпрях на плота.
– Май ще е по-добре да измислим нещо.
– Да – кимна той. – Какво ще кажеш да се върнеш в Ню Йорк?
Поклатих глава.
– Ще го направя, ако трябва, но се надявам да не ни принудиш.
– Да ви принудя?
– Не е тайна, че можеш да ме засипеш с адвокати, за да получиш попечителство над Чарли.
Той присви очи.
– Снощи ти казах, че няма да го направя.
– Знам – отвърнах и вдигнах ръце, опитвайки да разсея нарастващото напрежение. – Само излагам фактите. Ако поискаш да я вземеш в Ню Йорк, ще го постигнеш. Надявам се обаче да не го направиш, защото ние сме щастливи тук.
– Може пък Чарли и там да е щастлива.
– Да, би могла. Но е щастлива в Ларк Коув.
Той свъси вежди.
– Не мога непрекъснато да идвам в Монтана и да се връщам.
Стомахът ми се сви. И без да питам, бях сигурна, че той няма да обмисли възможността да напусне Ню Йорк и да се премести тук. Не го винях. Знаех, че искам твърде много. Ала глупавото ми сърце не спираше да се надява.
Щеше ми се той да избере Чарли пред всичко останало. Да докаже, че за него тя е най-важна.
Исках невъзможното.
– Какво всъщност искаш? – попитах тихо.
– Не знам. Иска ми се... – въздъхна той… – тя да ме беше харесала.
Болката в гърдите ми се върна яростно.
– Ще те хареса, Лоугън. Просто ѝ дай време.
– Нямам време, Тиа. – Той стана и сложи ръце на кръста си. – В неделя заминавам. Имам една седмица. Една седмица, за да опозная дъщеря си и да се опитам да се сближа с нея. След като приключа с това, трябва да се върна към ежедневието си.
Кръвта ми кипна. Иска да приключи с това за седмица? Смята, че след седем дни ще е създал изпълнена с обич връзка между баща и дъщеря. На мен ми е нужно повече от седмица да реша дали ми харесва някой нов шампоан.
И кое е нормалното? Няма такова нещо. Оттук насетне животът, към който така отчаяно искаше да се върне, щеше да е различен. От вчера и дума не ставаше за това.
– Да приключиш с това и да се върнеш към нормалното в живота си? – повторих аз.
Той поклати глава.
– Не исках да прозвучи така.
– Добре – сопнах се аз. – Съжалявам, че това наруши живота ти, но ще трябва да намериш повече време за дъщеря си.
– Би било по-лесно, ако бяхте в Ню Йорк.
– Няма да я заведа в Ню Йорк! През есента тръгва в първи клас. Има приятели тук. Има семейство. В Ню Йорк няма как да ѝ дам живота, който има тук.
Той се приближи, сочейки гърдите си.
– Аз също съм нейно семейство. И ако става дума за пари, не бива да се притесняваш. Ще имаш най-доброто от всичко. Както и тя.
Сега пък станахме част от благотворителната му дейност, така ли? Отдръпнах се от плота и го пресрещнах в средата на кухнята.
– Не става дума само за парите, а за начина ѝ на живот, за мястото, където искам да порасне.
– А мислиш ли какво искам аз? – Гласът му стана по-силен. – Би следвало и аз да имам думата, особено след като не съм бил с нея досега. Не съм виновен, че съм пропуснал първите пет години от живота ѝ!
– И аз не съм виновна! – Повдигнах се на пръсти, за да съм по-близо до лицето му. Гърдите ми се повдигаха, почти докосвайки неговите. Издишах ядно, като усетих колко близо сме един до друг.