В погледа му се четеше гняв, искри прескачаха помежду ни. Но дори ядосан, беше прекрасен. Привличането между нас бе също толкова силно, колкото преди години.
Плъзнах поглед по устните му. Спомнях си, че са сочни, но твърди. Това бе оръжието, с което ме правеше безпомощна.
Той се приведе леко, примамвайки ме да се доближа още повече.
Исках да го целуна и да обгърна тялото му с ръце. Да излея безсилието си в нещо физическо и първично. Исках да загърбя проблемите пред нас и да се изгубя в неудържима страст.
Само че не ставаше дума за това какво искаме ние.
Ставаше дума за Чарли.
Сведох глава и отстъпих крачка назад. После още една.
– Тя има много въпроси, а аз не знам отговорите.
Той потърка челото си.
– Аз също.
– Трябва да ги намерим.
– Знам – кимна той. – Нека поговорим утре. Най-добре да си вървя, преди между нас да се случи нещо, за което ще съжаляваме. – И без да се сбогува, той се обърна, оставяйки ме насред кухнята.
Да съжаляваме. Думите му отекнаха в плотовете на червени точки и в жълтеникавите шкафове. Ушите ми пламнаха.
Лоугън ще съжалява, ако ме целуне. Може би съжаляваше, че изобщо е влязъл в онзи хотелски бар.
По дяволите, наистина ме заболя от това. Както и от факта, че той няма намерение да промени начина си на живот заради нашата дъщеря.
* * *
След като Лоугън си тръгна, измих чиниите и почистих кухнята. Докато шетах, се посъвзех, отърсих се от огорчението, което ми причини, като ме отблъсна. Напомних си, че само едно нещо има значение в цялата история.
Чарли.
После се качих на горния етаж и влязох в стаята ѝ. Тя седеше пред своя „творчески център“ – една ниска квадратна масичка в ъгъла, с малко чекмедже за специалната ѝ хартия за рисуване и чаша, в която да държи маркерите си. Напоследък краката ѝ доста бяха се издължили и детското столче вече ѝ беше малко.
Този „център“ бе единствената момичешка вещ в стаята ѝ. Когато отидохме в Калиспел да купим масичката, Чарли направо ме смая. Вместо да избере бялата или тази в кралско синьо, както очаквах, тя си хареса бледорозовата.
Останалите мебели в стаята купихме от секцията за момчета в „Таргет“. Леглото ѝ бе застлано със зелена камуфлажна покривка и подходящи чаршафи. Полицата за книги в ъгъла бе с формата на половин кану. А до краката на леглото имаше черно типи, в което тя се криеше, за да чете с фенерче. Стаята приличаше повече на нейната крепост отвън, отколкото на момичешка спалня.
Всичко беше като за момче.
Освен розовата масичка.
– Здравей, миличка – почуках на рамката на вратата.
Погледна през рамо и продължи да оцветява.
Влязох и коленичих до столчето ѝ.
– Какво рисуваш?
– Картина – отвърна тя, оцветявайки в кафяво покрива на къщата, която бе нарисувала.
Нашата къща.
Заедно с три фигури. Едната бях аз, съдейки по дългата черна коса. Другата бе Хейзъл, със сиви кичури около кръглото ѝ лице. И последната беше Чарли, застанала между нас, широко усмихната.
Кой не беше на картината? Лоугън.
Каквато майката, такава и дъщерята.
Рисувайки, Чарли изразяваше чувствата си, когато не можеше да намери думите.
– Много е красива – рекох и я погалих по косата. – Може ли да си починеш за малко и да ме погледнеш?
Тя остави маркера и се обърна на столчето с клюмнала брадичка. Когато ме погледна, кафявите ѝ очи се изпълниха със сълзи.
– Не искам да се местя надалеч, мамо.
– Не се тревожи. – Дръпнах я от столчето и я прегърнах. – Ще измислим нещо.
Тя седна на свитите ми колене и зарови лице във врата ми.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
Стомахът ми се сви. Ако Лоугън ме принудеше да се преместим в Ню Йорк, никога нямаше да му простя, че ме е накарал да наруша обещанието си.
– Хайде – прегърнах Чарли по-силно, а после я пуснах. – Да се измием за лягане. Душ ли искаш тази вечер, или вана с мехурчета?
– Вана с мехурчета.
Тя ме поведе към банята. Докато събличаше мръсните си дрехи, трупайки ги на купчина до вратата, аз напълних ваната с вода и пяна. После се заехме с обичайното търкане. Изчистихме всичката мръсотия и Чарли вече ухаеше на лавандула, а не на нечистотиите отвън.
Докато тя пляскаше във водата и играеше с пастелите си за баня, аз се облегнах на стената с изпънати до ваната крака. Вдишах няколко пъти, събирайки сили за откровен и задушевен разговор с моето момиченце.
Трябваше да поговорим за баща ѝ.
Не исках да я принуждавам да водим този разговор, щеше ми се да го отложа за следващия ден, след като сме си починали. Но нямаше време – Лоугън бе категоричен, че е тук само за седмица.