Боже, та аз едва не я целунах.
Не бях изпитвал толкова силно желание да целуна жена от... ами… от срещата си с Тиа. Бях забравил колко е магнетична. Колко бързо ме бе привлякла в хотелския бар. Дори Емелин не бе пробудила толкова истинско, първично желание.
Желаех Тиа. Исках отново да я вкуся и да усетя как ме обгръща с бедрата си, вкопчил пръсти в косата ѝ. Исках да се отдам на топлината, да се изгубя в една дълга нощ на страстен, безпаметен секс.
Добре че тя се отдръпна, защото само след секунди щях впия устни в нейните. Но трябваше да мисля за Чарли.
Ако бях се отдал на страстта си към Тиа, може би щях да навредя на всички ни. Не биваше да причиняваме болка на Чарли, иначе и двамата щяхме да съжаляваме.
Вероятно това се дължеше на моята несигурност или на преживяното с Емелин. Не вярвах, че съм способен да поддържам връзка с дъщеря си отдалеч, камо ли с приятелка.
Също като миналата вечер бродех из улиците на Ларк Коув, без да обръщам внимание на знаците, защото бях твърде зает да се самонаказвам. Когато най-сетне се огледах наоколо, избухнах в смях.
Нозете ми бяха ме отвели на същия черен път, на който се озовах снощи, с големите ваканционни къщи от двете страни.
– Поне знам къде съм този път – казах на езерото.
Зад мен се издигаше къщата, която бях съзерцавал предната вечер. Голяма, с много прозорци и кедрови плочи на покрива. Прозорците бяха тъмни също като снощи. На алеята нямаше кола.
Може би трябва да я купя.
Какви ли не идеи ми хрумваха непрекъснато и после отлитаха, ала мисълта за тази къща се загнезди в съзнанието ми. Може би наистина трябва да я купя. Тиа бе дала ясно да се разбере, че преместването в Ню Йорк е крайна мярка. Чарли също не беше въодушевена от подобна възможност. А това означаваше, че за да виждам дъщеря си, ще трябва да пътувам до Монтана.
Ако купех къщата, поне щях да имам къде да отсядам, вместо в мотела в Ларк Коув.
– Уф! – изсумтях разочаровано.
Защо Тиа бе толкова против да се върне в Ню Йорк? Това би улеснило нещата. Щяха да са наблизо и да виждам Чарли по-често. Стига да превъзмогна създалата се ситуация, когато я изплаших и тя дума не обели повече.
Зарових ръка в косата си и взех здраво да я дърпам от корените. Баба ми все казваше, че се тревожа твърде много. Е, днес се тревожих достатъчно. Часове наред си представях най-лошите сценарии. Не бях готов да се справя с реакцията на Чарли, която ме отблъсна. Вече не искам татко.
Това. Болеше. По дяволите.
Дъщеря ми изобщо не ме хареса.
И, честно казано, не знаех какво да направя по този въпрос. Не знаех как да реша проблема.
Бях само от един ден в Ларк Коув, а вече бях загубил присъствие на духа.
Какво да правя? Извадих телефона от джинсите си и направих единственото, което успях да измисля в момента.
Ще купя къщата.
Бързо направих няколко снимки, като се уверих, че съм заснел номера до вратата. После ги изпратих на асистента си с инструкции да разбере кои са собствениците и да им предложи каквото е необходимо, за да се сдобия с къщата.
Това може да свърши работа.
Ще си направя офис тук, тъй че да не изоставам много от работата във фирмата и фондацията, докато отсъствам. Ще прекарвам няколко седмици тук през лятото. Ще идвам за празниците, макар че мама и татко ще се ядосат, ако пропусна годишния празник на семейство Кендрик. Е, ще трябва да свикнат.
Всички трябва да свикнем.
Възможно е да стане. Къщата ще свърши работа.
Тиа може да разполага с нея. Ако иска по-голям дом, двете с Чарли могат да живеят тук. Чарли ще има цялото това пространство, за да тича наоколо и да строи своите крепости. Може да ѝ направим специална дървена къщичка сред дърветата в гората отзад. А гаражът ще свърши много по-добра работа за студио на Тиа, отколкото градинската ѝ барака.
Вълнувах се все повече. Може би това е началото на добре замислен план.
Усмихнах се за първи път от часове, после се върнах там, откъдето започнах. Домът на Тиа. Едва ли щеше да иска да ме види отново, но реших да отида.
Тя ме помоли да ѝ дам отговори.
Вече имах няколко.
Телефонът ми иззвъня. Намръщих се, когато видях името на Алис на екрана. Последното нещо, което исках, бе да ми звъни през седмицата, докато съм с Чарли, тъй че отговорих с нежелание.
– Здравей.
– Здрасти, жребецо. Искаш ли да се видим довечера? – Ненавиждах начина, по който мъркаше. Не беше секси, не будеше желание, а бе по-скоро обезсърчаващо.
– Не. Тази седмица съм извън града.
– Безделник такъв – изхленчи тя превзето. – Обади ми се, като се прибереш. Може да излезем на истинска среща?