Същата вечер щяхме да се върнем в Ню Йорк.
Нолън се изхили.
– Колкото и да ми се ще да спя в собственото си легло довечера, не може просто така да си тръгнем.
– Защо?
Той пристъпи напред, протегнал ръка, за да се здрависа с жената, а после се ухили мазно през рамо.
– Би било грубо.
По дяволите.
– Браво на теб, Фенеси – смотолевих аз.
Нолън знаеше, че няма да допусна неприязънта ми към Монтана да очерни реномето ми на филантроп. „Кендрик“ преди всичко – ето на това бе ме учил баща ми преди време, както бе го учил и неговият баща. Те полагаха огромни усилия, за да съхранят доброто име на семейството.
А това означаваше тази нощ да остана в Монтана.
Отърсих се от неприятното чувство и се усмихнах любезно на директора на лагера Уила Дун.
– Господин Фенеси – усмихна се широко Уила, ръкувайки се с Нолън. – Много, много ви благодаря, че дойдохте. Не можах да повярвам, като се обадихте. Аз съм просто... страхотно е, че изобщо сте прочели предложението ми.
– Удоволствието беше мое. Предложението ви е едно от най-добрите, които съм получавал от месеци. Нолън отдръпна ръката си и посочи към мен. – Нека ви представя шефа на борда на фондация „Кендрик“, Лоугън Кендрик.
– Госпожице Дун – протегнах ръка аз. – Приятно ми е да се запознаем.
Лицето ѝ пламна, когато ръцете ни се докоснаха.
– Господин Кендрик.
– Моля, наричайте ме Лоугън. Очакваме с нетърпение да научим повече за лагера.
– Благодаря ви – усмивката ѝ бе уверена, но пръстите ѝ нервно потрепваха. – Не съм сигурна, ъ... да ви покажа ли пак предложението? – Тя хвана непохватно брошурите с едната си ръка, посягайки към картонената папка. – Не знам дали сте успели да го прочетете и дали имате въпроси. Аз, ъ... ами питайте.
Една брошура падна на земята.
– Какво ще кажете за една обиколка? – Нолън се наведе да вземе брошурата. – И двамата сме чели предложението ви, тъй че, ако нямате нищо против, без официалности. Просто ще ви задаваме въпроси, докато обикаляме.
Уила кимна.
– Много добре.
Пет минути, след като започнахме обиколката, напрежението в гласа ѝ вече бе изчезнало. И когато започна да ни разказва истории за предишни лагери и за децата, прекарали безброй лета тук, напълно възвърна увереността си.
Историите на Уила бяха приятни, ала това не попречи да се върна към последното си посещение в Монтана. Дойдох тук да се видя с тогавашната си приятелка – онази, на която два пъти бях предложил брак, без да получа отговор да.
И така, пристигнах в Монтана, за да изненадам Емелин през уикенда за Деня на благодарността. Пръстенът, който бях ѝ купил, бе в джоба на палтото ми. Възнамерявах да ѝ направя предложение и да я убедя да се премести при мен, след като приключи със заниманията си в детската градина. Вместо това сложих край на петгодишната ни връзка, тъй като научих, че е все така влюбена в мъж, когото отдавна познаваше.
Съпругът ѝ.
След раздялата ни веднага си тръгнах от Монтана и излетях обратно за Ню Йорк. В мига, в който колесникът на самолета докосна пистата, поръчах куриер, за да върна пръстена в магазина за бижута.
Бяха изминали шест месеца, откакто се разделихме, и през цялото време си скъсвах задника от работа. Бях адски зает във фондация „Кендрик“, а освен това движех делата на много клиенти като старши партньор в адвокатската кантора „Стоун, Ричардс и Абъргел“.
Напоследък не мислех особено за Емелин – просто нямаше време. Но идвайки в Монтана, в съзнанието ми изплуваха погребаните нежелани спомени. Спомени за това, което бях изгубил.
А аз мразех да губя.
– Били ли сте някога в такъв лагер? – попита ме Уила, докато стояхме пред една от къщичките.
– Не, не съм. – Надникнах през вратата и огледах дървените легла. – Къде са децата?
Спалните чували бяха грижливо подредени по леглата, а раниците – на пода, но лагерници нямаше.
– О, всички са на екскурзия днес. Изпратихме ги рано тази сутрин. Ще имат пикник на обяд и ще се върнат за вечеря.
– Разбирам – рекох и посочих към бараката. – Може ли сега да видим основната сграда?
– Разбира се.
Последвах Уила и точно в този момент кичури тъмна коса и кльощави крака прелетяха край къщичката.
Момиченцето изобщо не забави темпо, припкайки към сградата. Погледна през рамо, усмихвайки се широко на Уила, и продължи напред.
Уила ѝ махна с ръка.
– Здравей, Чарли!