Той си пое дълбоко дъх и прокара пръсти през косата си.
– Мисля, че е по-добре да си вървя.
– Ще ти изпратя подробностите за футболния мач.
– Благодаря. Лека нощ. – Той излезе от работилницата и закрачи в нощта.
Преброих до двадесет, после се втурнах навън, оглеждайки се встрани, за да видя как върви по улицата.
Къщата ни беше само на пет пресечки от мотела и на три от бара. Бях забелязала, че не е дошъл с кола, и докато се отдалечаваше по тротоара, дълго гледах след него.
Нямаше жена на света, която, като погледне Лоугън, да не си помисли, че е прекрасен. А колкото до чара му, можеше лиги да ти потекат.
Искаше да ме целуне.
Преди шест години, когато ме помоли да прекарам нощта с него, не се поколебах и секунда. Оставих се да ме заведе в хотелския си апартамент и изживях най-страхотния секс в живота си.
Ала онази Тиа отпреди шест години все още се учеше. Още не бе родила момиченцето си, което щеше да бъде смисълът на живота ѝ.
Чарли бе ме дарила с безусловна любов и истинско семейство, две неща, за които копнеех. Но най-важното от всичко – вдъхна ми увереност. Благодарение на нея започнах да искам повече от живота, повече от онова, което бяха дали на мен като дете.
Исках повече, за да мога да ѝ го дам.
Онази Тиа отпреди шест години щеше да позволи на Лоугън да я целува до безпаметност тази вечер. Щеше да приеме целувката и да я скъта, за да си я спомня, когато е сама.
Днешната Тиа искаше нещо повече от спомен. Искаше мъж, който да я целува всяка сутрин. Мъж, който да я целува, преди да заспи вечер. Нуждаеше се от мъж, който да споделя живота, който тя бе съградила с толкова труд в Ларк Коув.
Мъжът, който изчезваше зад пресечката – този, който живееше на цял един свят далеч от нея – не беше този човек.
* * *
На сутринта се събудих с махмурлук. След като Лоугън си тръгна, отидох на пристана, за да гледам залеза. Беше глупаво да взема бутилката с водка.
Борих се с главоболието и гаденето, докато приготвях Чарли за поредния ѝ ден в лагера с Хейзъл. Целунах я за довиждане и отидох на работа.
В такива дни работата в бара беше проклятие. Не можех да понасям миризмата на застояла бира и само като погледнех бутилките с твърд алкохол, стомахът ми се преобръщаше. Чудех се как Джаксън идва тук с усмивка на лице след дълъг запой. Трябва да науча триковете му, ако ще водя полети с водка разговори с Лоугън.
Цяла сутрин бях в офиса си, преглеждах документи и сметки за плащане. Нагълтах се с кафе и аспирин, та блъскането в главата ми да спре. Когато в единайсет отворихме, отидох на бара, дишайки цял час през устата, за да не повърна.
Около три часа, след като обедната тълпа се изниза, а редовните клиенти за вечерта още не бяха заприиждали, останах сама в бара и най-сетне хапнах и изпих една кола. Докато стана време Уейн и Рони да се появят за първата си вечерна бира, отново се чувствах човек.
Почти.
– Здравейте, момчета – рекох и сложих салфетки пред тях. – Както обикновено?
– Да – отвърна Уейн и за двамата.
– Добре ли си, Тиа? – попита Рони.
– Не – признах с усмивка, след което отидох до кранчетата да им налея по една червена бира. – Пих доста водка снощи.
Уейн се изхили.
– Е, това обяснява всичко.
– Да ти донеса ли аспирин? – попита Рони.
– Добре съм – намигнах му аз. – Благодаря ти все пак.
Уейн и Рони бяха пълна противоположност, единственото общо между тях бе, че и двамата не бяха женени. Уейн беше малко над петдесетте, разведен от години, и работеше по поддръжката в училището. Беше от хората, готови без колебание да споделят всичко за живота си.
Рони бе почти колкото мен, не беше от бъбривите като Уейн, но също беше готин. Работеше от къщи и често идваше в бара на приказки. През повечето време слушаше, но когато нямаше хора, двамата с Уейн разговаряха с мен за всичко и нищо, докато затворя бара. Рони винаги се интересуваше дали съм добре.
– Ето, заповядайте, момчета – казах и оставих бирите им. – Викнете, ако имате нужда от нещо – усмихнах се, но преди да си тръгна, им хвърлих поглед през рамо. – Вземам си думите. Не викайте. Главата ми няма да го понесе. Само ми махнете без много шум.
Двамата се засмяха и отпиха от бирата. В този момент от задната врата се появи Джаксън, за да поеме вечерната смяна.
– Изглеждаш ужасно – закачи ме той. – Тежка вечер?
– Не ме бъзикай – рекох и го тупнах с кърпата за бара. – Още не знам дали ще оживея.
– След като си решила да се натряскаш снощи, можеше поне да дойдеш тук и да ми правиш компания.