Той трябваше да докаже, че идва заради дъщеря ни.
– Мамо! – викна Чарли, втурвайки се от вратата, Хейзъл я следваше по петите.
– Здравей, миличка! – Станах и я прегърнах. – Как беше днес?
– Супер – отвърна тя и се усмихна през рамо на Хейзъл. – Баба ни напълни една огромна кофа с кал.
– Много забавно – рекох. Ето защо обикновено изпоцапаните ѝ бузи бяха чисти, а пръстите ѝ имаха синкав оттенък.
– Беше голямо преживяване – каза Хейзъл и се настани на дивана. – Чистих калта цял час.
– Ще дойдеш ли на мача?
Тя се засмя.
– Кога съм идвала?
– Никога – усмихнах се аз. – Но знаеш, че винаги ти предлагам.
Миналата година Хейзъл дойде на три мача на Чарли, след което заяви, че ѝ стига толкова. Каза, че е много горещо и неудобно да седи на тревата. Предложих ѝ да купя сгъваеми платнени столове, но въпреки това отказа.
Всъщност, като си помислех, тя по цял ден работеше на доброволни начала в лагера, играеше с Чарли и се прибираше вкъщи, капнала от умора. И тъй като Чарли явно не възразяваше, ако Хейзъл не идва на мачовете ѝ, решихме да я оставим малко на тишина и спокойствие.
– Хайде, любов моя – хванах дъщеря си за ръка. – Да се приготвим за мача.
– Лоугън ще дойде ли? – попита тя, докато се качвахме по стълбите.
– Той ще ни чака там.
– Надявам се да спечелим – прошепна зад мен.
Усмихнах се. Обикновено не я беше грижа дали ще спечелят, но явно този път ѝ се искаше да спечелят, защото баща ѝ ще е там. Това беше напредък. Както казах на Лоугън, просто ѝ трябваше време.
Тридесет минути по-късно паркирах черната си мазда хечбек на улицата до училището. Футболните мачове и всички други спортове в града се играеха на голямата ливада до детската площадка.
Чарли, с предпазни кори на пищялите и неоновооранжева фланелка, откопча колана и бързо се измъкна навън. Изчака ме до багажника да извадя топката ѝ. Подадох ѝ я, после взех постелката за пикник, която Хейзъл бе направила от стари джинси.
– Тиа – чух плътния глас на Лоугън. Той дойде при нас и пое постелката от ръцете ми. Вдигна слънчевите си очила на главата и се наведе да поздрави дъщеря ни.
– Здравей, Чарли.
– Здравей, Лоугън – прошепна тя, вперила поглед в бутонките си.
– Готова ли си за мача?
Тя кимна.
– Да не забравим ръкавиците – извадих ги от багажника и ѝ ги подадох.
– Ти си вратар? – попита Лоугън. – И аз бях вратар, когато играех футбол в гимназията.
Чарли вдигна глава на мига.
– Така ли?
– Не бях много добър – нацупи се пресилено той. – Може би тези дни ще ме научиш на някои движения.
Тя кимна.
– Може ли да вървя, мамо?
– Да. Забавлявай се.
Чарли се врътна и се запъти към игрището, за да отиде при съотборниците си. Конската ѝ опашка се вееше след нея, докато тичаше.
– Здрасти – Лоугън се наведе да ме целуне по бузата. – Как си?
Цялата потръпнах, а гърдите ми пламнаха.
– Добре съм.
Проклет да си, Джаксън.
Колкото и да исках да се насладя на усещането от устните на Лоугън, не можах. Благодарение на речта, дето Джаксън ми дръпна, взех да се съмнявам във всяка постъпка на Лоугън.
Не ме улесняваше и фактът, че днес Лоугън изглеждаше страхотно. Носеше обикновена сива фланелка, панталон до коленете в цвят каки и джапанки. Естествено, маркови, бях сигурна в това. Вероятно така щеше да е облечен и на плажа в Хамптънс. Но дори и с тези дрехи изглеждаше елегантен. Всъщност дрехите нямаха нищо общо. Усещането бе заради самия него.
– Ще вървим ли? – Лоугън кимна към ливадата и намести слънчевите очила на носа си.
С бавна крачка двамата поехме към игрището.
– Наистина ли не си бил добър във футбола? – Не можех да си представя Лоугън да не е добър в нещо, особено в спорта. Познавах доста добре атлетичното му тяло.
– Не – погледна ме той и се усмихна. – Бях доста добър.
– Така си и мислех – усмихнах се и го поведох към мястото, на което обикновено стоях.
Махнах на някои от родителите, които понякога идваха в бара. Под прикритието на слънчевите очила се загледах в няколко майки, които определено точеха лиги по Лоугън.
Утре по обяд в бара щеше да е претъпкано. Щяха да се изсипят хора, дето от години не бяха стъпвали, само за да ми досаждат с въпроси за красивия непознат на мача.
Не ми пукаше. Стига оборотът да скочи, може да питат каквото си щат. Ще си мълча.
С Джаксън винаги сме били на мнение, че бар „Ларк Коув“ няма да е развъдник на клюки. Ако клиентите ни искат да обсъждат съседите си, нека го правят. Но няма да чуят и дума от нас. Винаги сме държали устата си затворена, така ще е и занапред.