– Ами добре. Ще карам след теб.
Прибрахме вещите, качихме се по колите и поехме през града. Докато карах, хихиках вътрешно.
Ако преди няколко дни някой бе ми казал, че ще бързам да стигна до бар „Ларк Коув“, щях да се изсмея.
* * *
– Ето я, пристига – Джаксън плъзна на масата кръгла тава с пица. – Специалитетът на Ландри с повечко сирене за моята футболна суперзвезда. И... – той сложи огромна чаша сладоледен коктейл пред нея и я целуна по челото. – Браво, Чък.
Тя се наведе към него.
– Благодаря, чичо Джаксън.
– Вие имате ли нужда от нещо друго? – попита той Тиа.
– Всичко е наред. Ще си вземем, ако ни потрябва. Май тази вечер имаш много работа.
– Да. Доста е оживено.
Той ѝ намигна и отиде да се погрижи за другите си клиенти.
Не ми убягна как стисна рамото ѝ, минавайки зад нея. Нито свирепия поглед, който ми стрелна над главата ѝ.
Този задник бе си поставил за цел непрекъснато да докосва Тиа и Чарли, сякаш маркираше територията си. Когато влязохме в бара, той разигра голямо шоу, мина пред бара и прегърна Чарли. А после и Тиа, като това продължи доста време, и когато тя го потупа по гърба, най-сетне се отдръпна. След като поръчахме бирата – Тиа ми напомни, че с пицата задължително се пие бира, – той подпря ръце на столовете им.
Е, шоуто се поизтърка.
Разбрах намека. Тук той беше номер едно. Имаше си нещо с Тиа и Чарли, за разлика от мен. Но аз бързо приключих с Джаксън Пейдж.
А като видях как Тиа го отпрати да се погрижи за другите клиенти и как цяла нощ въртеше очи по негов адрес, разбрах, че и тя е дотук.
В бара бяха дошли и други семейства, които присъстваха на мача, както и хора, които, изглежда, не бяха от града. Заведението беше претъпкано и той трябваше да си върши работата.
Тази вечер Тиа и Чарли бяха мои.
Аз насърчавах Чарли по време на играта. Аз седях до Тиа и от време на време допирах коляно до нейното. Аз похапвах пица с тях за вечеря.
– Значи това е специалитетът на Ландри? – Пицата бе огромна, поне четиридесет сантиметра в диаметър, половината със сирене, половината, отрупана с месо и зеленчуци.
– Мхм – кимна Чарли и смукна от коктейла.
– Добре, миличка – Тиа сложи парче от пицата със сирене в чинията на Чарли. – Хайде стига, първо трябва да хапнеш.
Чарли преглътна, после избута чашата и взе парчето с малките си ръце.
– Ти от кой вид искаш? – попита Тиа.
Преди да отговоря, Чарли се обади с пълна уста:
– Може да вземе едно от моите.
Стрелнах поглед към Тиа. Тя едва сдържаше усмивката си и не обърна особено внимание на думите на Чарли, но и двамата знаехме, че това означава много.
Напредвах.
– Благодаря ти – рекох и взех едно от парчетата със сирене. Отхапах и се изненадах колко е вкусно. Тънката кора бе добре изпечена, сосът и сиренето бяха чудесни. Изобщо пицата беше много по-добра от онези, дето съм ял в Ню Йорк.
– Ммм, страхотно.
– Мама е измислила пицата – каза Чарли и отхапа още един залък.
Тиа се засмя.
– Не всички пици, само тази. Отзад имаме тухлена фурна, тъй че това стана наш специалитет.
– Значи си художник. Творец миксолог. Майстор на пици. Предполагам, ти въртиш заведението. Какво друго правиш?
Тя кимна към дъщеря ни.
– Ами опитвам да опазя това момиченце чисто.
Чарли се изкиска и си отхапа от пицата.
– А може ли по-късно да ми покажеш крепостта? – попитах със затаен дъх, че току виж ми отказала. Знаех, че насилвам късмета си. Бях на мача, а сега и на вечерята. Тиа ме предупреди да действам по-полека, но аз едва се сдържах. Не попитах, защото времето ме притискаше – седмицата бе към края си. Попитах, защото наистина исках да видя укреплението на Чарли.
– Добре – кимна тя и си отхапа поредния залък, а аз само дето не паднах от стола.
Усмивката не слезе от лицето ми и след като изядохме пицата. Чарли бе възбудена от голямото количество захар в сладоледения коктейл. Усмихвах се, докато следвах колата на Тиа към дома им и докато паркирах на улицата.
В мига, в който отворих вратата на колата, Чарли се втурна към дърветата и ми махна да я последвам.
Дадох знак на Тиа, която се запъти към входната врата, а после хукнах през тревата, за да догоня момиченцето си.
Стигнах до едни високи дървета близо до езерото и продължих по следите от бутонки, предпазни кори и чорапи. Най-сетне чух гласа на Чарли.
– Хайде, Лоугън! – Тя надникна от един малък отвор, махайки ми с ръка.
Малкото ѝ скривалище бе сгушено между три високи, сближени дървета, тъй че тя бе успяла да направи стени от шперплат. Някой, предполагам Тиа, бе ги оцветил в кафяво и зелено като камуфлаж. Отгоре бе закован стар масленозелен брезент, който служеше едновременно за покрив и за врата.