– Еха – възкликнах и се приведох, за да се вмъкна вътре. – Готино укрепление.
– Благодаря – рече Чарли, нетърпелива да ми покаже светилището си. – Може да седнеш ей там – посочи ми един стар пън в единия край.
Седнах малко приведен, за да не опирам глава в платнището. На стената срещу вратата бе изрязан малък квадратен прозорец, през който се виждаше езерото.
– Какви са онези неща? – посочих една малка полица, опряна на една от стените. Отгоре бяха наредени тенекиени кутии за обяд, а отдолу се мъдреха две зелени пластмасови касети.
– Това са запасите ми – тя отиде до полицата и взе да сваля кутиите. Отваряше ги една по една, за да ми покаже какво има вътре. – В тази имам вилици и лъжици и една чаша. В тази пък – лопата и ето тези здрави пръчки. В тази обикновено има закуски, но сега е празна, мама трябва да иде до магазина и да купи. А в тази има въжета и любимите ми камъни.
Нямаше нито една играчка.
Харесвах това у Чарли. Беше различна от всички деца, които бях виждал.
– Страхотна сбирка от запаси – рекох и посочих касетките. – А в тях какво има?
– Книгите ми и нещата за оцветяване – тя остави кутиите настрани и измъкна една касетка. – Трябва да ги държа вътре, за да не се намокрят.
– Обичаш ли да четеш?
– Да – кимна Чарли и вдигна един капак. После порови сред книгите, за да намери тази, която търсеше, и ми я подаде.
На корицата бе нарисувана попова лъжичка, която се превръща в жаба.
– Ти май наистина харесваш жаби, нали?
– Те са любимите ми животинки. Освен кучетата, котките и птиците.
Тя донесе дървеното столче, което стоеше до полицата, и се настани до мен. Взе книгата от ръката ми и я разлисти страница по страница.
После започна да ми чете.
През следващия един час научих всичко за жабите и поповите лъжички, а след това от другите ѝ книжки – за котките и кучетата. Можех да седя на този пън с часове, но вече се смрачаваше и страниците едва се виждаха.
Накрая Тиа ни повика вътре.
Двамата с Чарли прибрахме нещата ѝ, като се уверихме, че капаците са добре затворени, и се отправихме към къщата, събирайки разхвърляните ѝ по пътя дрехи.
– Благодаря, че ми показа крепостта си – казах на Чарли, вдигайки едната ѝ бутонка от земята.
– Имам още една в лагера. Не е толкова хубава, защото трябваше сама да я направя без помощта на мама или чичо Джаксън. Но пак е много хубава. Искаш ли да я видиш?
Усмихнах се, без да обръщам внимание на изгарящата ревност, задето чичо Джаксън ѝ е помогнал да построи укреплението си.
– Много бих искал.
Щях да ѝ помогна да си направи още по-хубава. Нямах и най-малка представа как се правят такива неща, но едва ли щеше да е трудно. Завърших Колумбийския университет, а после и магистратура във факултета по право с най-висок успех. Все някак щях да се справя с едно укрепление.
– Да видиш какво? – попита Тиа, когато стигнахме до верандата.
Чарли спря на най-долното стъпало.
– Моето укрепление в лагера.
– Ако майка ти е съгласна. – Дори не се сетих да попитам Тиа дали ще разреши.
Нямах навика да искам разрешение за каквото и да е. Давах заповеди, хората ги изпълняваха. Правех си каквото искам в Ню Йорк.
Тук обаче нямах тази власт. Тук за всичко отговаряше Тиа. И беше странно, че това дори не ме притесняваше.
Много.
– Няма проблем – усмихна се Тиа. – Не е нужно да питаш. Може да я виждаш, когато пожелаеш.
По дяволите, беше хубаво да чуя това. Което означаваше, че тя ми има доверие, що се отнася до Чарли, а и виждаше колко се старая.
Наведох се към Чарли.
– Ще се видим утре. Добре се представи на мача днес. Беше страхотна. – Оставих на стъпалото бутонките и предпазните кори, а после вдигнах ръка за „дай пет“.
Тя плесна длан в моята.
– Лека нощ, Лоугън.
– Лека нощ, Чарли.
– Качвай се горе – каза ѝ Тиа. – След минута идвам да се къпем.
Когато вратата се затвори зад нея, Тиа се облегна на парапета на стълбището.
– Е? Как мина?
Усмихнах се, сякаш току-що бях спечелил от лотарията, дори не опитвах да се сдържам.
– Дяволски невероятно. единадесет ЛОУГЪН
Телефонът ми не спираше да вибрира, още малко дупка щеше да пробие в джоба ми.
Проклетото нещо звънеше през целия ден.
Тази сутрин от екипа ми се обадиха поне пет пъти. Бе възникнал проблем с клиент, който настояваше да се съкрати срокът за едно технологично сливане, обект на голямо внимание и публичност, та вместо да имаме месец, за да обвържем всички договори, сега разполагахме с единадесет дни. Пълна бъркотия, а аз бях в Монтана и не можех да се включа по никакъв начин, за да помогна. Вярвах, че хората ми ще се справят, но по някои въпроси се нуждаеха от моите напътствия и опит.