– Да не е изпуснала автобуса? – попита закачливо Нолън.
– Не, това е Чарли – засмя се Уила. – Баба ѝ работи като доброволец в кухнята, тъй че тя прекарва сутрините и следобедите тук.
Дългата коса на Чарли се развяваше зад нея, укротена само от сложената наобратно бейзболна шапка. Кецовете ѝ, както и дъното на късите ѝ панталонки, бяха целите в прахоляк.
– Сладко дете.
– Тя е очарователна – усмихна се Уила. – Ще продължим ли обиколката?
– Всъщност – казах – мисля, че видях достатъчно.
Уила замръзна на място, раменете ѝ клюмнаха.
– О! Разбирам.
– От всичко, което видях и прочетох в предложението ви, смятам, че лагерът ще се превърне в прекрасно допълнение към фондация „Кендрик“.
Уила примигна два пъти, а после лицето ѝ грейна.
– Наистина ли?
Кимнах.
– Наистина.
– Боже! – възкликна тя и ръцете ѝ светкавично литнаха към бузите. Брошурите и картонената папка се изсипаха на земята. – Не мога да повярвам. Аз просто... о, Боже мой.
Дадохме малко време на Уила да осъзнае всичко. Нолън ми се ухили.
Тя беше млада, вероятно на около двадесет и пет, с нежно лице. Чупливата ѝ руса коса стигаше почти до кръста. Ръцете ѝ непрекъснато шареха – я по връзката на обикновената ѝ тъмносиня лятна рокля, я по документите. Но независимо от плахото ѝ поведение бе ясно, че обича лагера.
Лагер, който току-що бяхме спасили от закриване.
Собственик на лагера бе местната църква, но тя се отказваше от него заради нарасналите режийни разноски и разходите за поддръжка.
За наш късмет, църквата не търсеше печалба от имота, в противен случай би го продала за частно строителство. Просто искаше да възвърне инвестицията си и да намери нови собственици, които да продължат да го развиват като детски летен лагер. Единственият проблем беше, че в продължение на година не бе получила никакви оферти и смяташе да го затвори завинаги.
Сега лагерът щеше бъде част от фондация „Кендрик“.
Щяхме да запазим структурата му, но и да направим някои нововъведения, както и да вкараме повече пари. Фондацията щеше да направи няколко неотложни подобрения и да обучи Уила как да управлява по-добре разходите, като същевременно увеличи посещаемостта. Щяхме да гарантираме, че този детски рай ще продължи да съществува още много години напред.
– Благодаря ви – прошепна Уила със сълзи на очи. – Наистина съм ви много благодарна!
– Няма защо. – Погледнах Нолън. – Искаш ли да добавиш нещо?
– Мисля, че ти изясни всичко… шефе – рече той и ъгълчетата на устните му леко се извиха нагоре.
Самодоволно копеле. Като изпълнителен директор той имаше същите правомощия да одобри покупката, но просто обичаше да подхвърля тази дума, та да ми напомни кой всъщност е шефът.
– Ще кажа на адвокатите да се свържат с управата на църквата и да започнат подготовката на договора – каза той. – Всичко ще бъде прехвърлено на фондацията възможно най-скоро. И, госпожице Дун, очакваме да останете тук като директор.
Уила зяпна.
– Не е нужно да го правите. Искам да кажа, че съм благодарна, но всичко това не е, за да запазя работата си.
Нолън се усмихна.
– Знаем. Именно затова вие сте най-добрият избор за директор на лагера. И докато нещата вървят добре, работата е ваша.
– Просто... не мога да повярвам, че това се случва. Отправянето на такова предложение бе малко като изстрел в тъмното. Аз никога... – тя отново притисна длани към бузите си. – Благодаря ви.
– Поздравления. Да го отпразнуваме – Нолън ме потупа по рамото. – Уила, сега, след като приключихме с работата, имате ли нещо против да продължим обиколката?
Тя кимна, опитвайки да се съвземе.
– С удоволствие.
– А после ще ни разведете ли малко из града? – попитах аз. – Ще се радваме да ни препоръчате място за вечеря и питие.
Уила кимна с грейнало лице.
– Знам точното място.
– Тогава ни водете – Нолън посочи с ръка. После, докато вървяхме, се наведе към мен и рече: – Е, сега не си ли доволен, че останахме?
Дни като днешния бяха причината да съм толкова отдаден на фондацията. Извън безбройните часове, които посвещавах на фирмата, нямах други занимания в свободното си време като повечето ми приятели. Не играех голф, не притежавах яхта.
Работех.
Много.
Не се налагаше да придружавам Нолън на свързаните с фондацията пътувания, но въпреки това не исках да ги пропускам. Не исках да изпускам възможността да сбъдна нечия мечта. Както и да използвам по-разумно богатството на семейството си, а не само да пилея пари за диамантите на майка ми и разводите на сестра ми.
– Добре. Признавам, че тук не е чак толкова зле. Стига да свикнеш с миризмата.