Той ѝ липсваше. И също като мен се боеше, че няма да спази обещанието си и няма да дойде за рождения ѝ ден.
Моето детство бе пълно с разочарования. Не исках това да се случи и с Чарли. Не исках тя да разбере, че хората често те разочароват и обикновено е безсмислено да разчиташ на другите. Рано ѝ беше да научи тези уроци. Исках да расте щастлива, да се сблъска с трудностите в живота, когато стане по-голяма. Когато вече е по-добре подготвена и може да се справи, ако някой разбие сърцето ѝ.
– Много си сериозна днес.
Погледнах през рамо Хейзъл, която бе излязла на верандата.
– Просто си мисля.
– За Лоугън ли?
– Да – кимнах. – Тази вечер той не можа да ѝ се обади по телефона.
– По дяволите – рече Хейзъл и запали цигара.
За първи път, откакто си замина, Лоугън не звънна преди лягане. Реших аз да му се обадя, но не отговори нито на обажданията, нито на съобщенията ми. Извиних се на Чарли заради самата нея, но това не помогна. Когато я слагах да си легне, тя не беше отчаяна.
Беше разбита.
Утре беше рожденият ѝ ден и макар Лоугън да бе обещал да бъде тук, нито веднъж не спомена какви са намеренията му за пътуването.
– Ако той не се появи утре, тя ще бъде съсипана.
И Джаксън щеше да се окаже прав.
През последните две седмици предупреждението му не спираше да гложди съзнанието ми. Честно казано, той нито веднъж не повдигна въпроса отново. Даже избягваше темата за Лоугън. Но тя бе някъде там, в ума ми, и мира не ми даваше.
Ако Лоугън не дойдеше, съмнявах се, че ще издържи цяла една година.
– Може пък да се появи – рече Хейзъл и издуха струя дим. – Нека не го отписваме още.
– Не знам. Различен е, откакто замина.
– Някои хора не обичат да говорят по телефона.
Поклатих глава.
– Не е това. Все хвърчи нанякъде. Често пъти вечер е разсеян и чувам звуци на заден план. Друг път е някак хладен, сякаш иска час по-скоро да приключим разговора.
Или беше в срещи, или с някого. С някоя жена.
Фактът, че не целунах Лоугън и не правих секс с него, беше огромно облекчение. Нямах никакво желание да бъда монтанското му забавление, а приятелката му в Ню Йорк дори да не подозира.
– По-добре да не ѝ беше обещавал, че ще се върне.
Дрезгавият смях на Хейзъл изпълни въздуха.
– Разбирам защо си толкова недоверчива, Тиа, но не всички ще те разочароват.
– Права си – признах аз. – Не всички.
Но повечето.
– Аз... – звукът на телефона ме прекъсна. Взех го и погледнах екрана. – Като говорим за вълка... – размахах телефона, преди да отговоря на Лоугън.
– Здравей.
Моля те, не се отмятай за рождения ѝ ден. Моля те. Моля те.
– Здрасти. Изпуснах ли Чарли?
– Да. Тя вече спи.
– Мамка му. Съжалявам – въздъхна той. – Имах среща, която продължи дълго.
Среща.
– До-бре.
– Слушай, плановете ми се промениха.
Знаех си. През целия ден имах неприятното чувство, че това ще се случи.
– Досетих се.
– Досетила си се? – попита. – Какво?
– Че няма да дойдеш – казах и станах от плетения стол. – Замина си и се върна към нормалния си живот – запратих собствените му думи отпреди седмици. – Досетих се, че няма да можеш да спазиш обещанието си.
– Тиа...
– Няма нищо. Ще предам извиненията ти, но сега повече не мога да говоря с теб.
Щях да кажа нещо гадно. Прекъснах разговора и метнах телефона на стола.
– Хрр! – изръмжах през зъби и свих длани в юмруци. – Задник. Задник. Задник!
– Не мога да повярвам – обади се Хейзъл и дръпна още веднъж от цигарата си. – Не. Не е възможно. Няма начин да не съм го преценила правилно.
– И двете го направихме.
– Каза ли защо не може да дойде?
– Не – изпухтях намусено и седнах отново. – Затворих, преди да ме ядоса истински.
– Значи не му даде възможност да обясни?
– Не. Защо да го правя? – вдигнах вежди аз. – Той няма да дойде. Чарли ще бъде съсипана и следващия път, когато го видя, ще го хвана за гърлото.
Хейзъл се намръщи и бързо прекоси верандата.
– Гледай да не си изкълчиш глезена, докато скачаш от заключение на заключение.
Зяпнах, когато тя изчезна в къщата.
Хейзъл не ме беше гълчала от години, но в този момент се почувствах като тийнейджър, а не като тридесет и една годишна жена.
Взех си телефона, влязох и застанах до мивката, тя миеше някаква стъклена чаша.
– Права си. Съжалявам. Трябваше да му дам възможност да обясни.
Тя затвори кранчето.
– Като беше дете, много се тревожех за теб. Ако някой ти покажеше дори мъничко обич, ти се вкопчваше в него, сякаш животът ти зависеше от това. Отчаяно искаше да те обичат, макар че повечето хора не даваха и пет пари за теб.