* * *
Час по-късно – след като приключихме с обиколката на лагера и Уила ни разведе с кола из града, – двамата с Нолън я последвахме в бар „Ларк Коув“.
– Много странно – смотолевих аз. Нима наистина подът бе засипан с черупки от фъстъци?
– Тук предлагат най-добрите питиета в околността, а пиците са невероятни. – Уила се усмихна през рамо, но усмивката ѝ помръкна, когато забеляза нацупената ми физиономия. – Но в Калиспел, нагоре по пътя, има по-луксозно заведение. Ще отнеме около четиридесет и пет минути, но ако искате, ще отидем там. Съжалявам, не...
– Тук е идеално. – Нолън сложи ръка на рамото ми. Тъмната му кожа ярко контрастираше с бялата ми риза. – Не ни трябва лукс.
– Хубаво. – Уила се поотпусна и се запъти към една маса.
– Не ни трябва лукс – прошепнах на Нолън. – Само хигиена.
– Млъкни.
– Уволнен си.
Той се изхили и погледна ролекса си.
– Е, вече минава четири. Обикновено ме уволняваш преди обяд. Може пък въздухът в Монтана да ти се отразява добре.
Изпухтях.
– Да не кажеш после, че не съм те предупредил, като получим хранително натравяне.
– Хайде да ти поръчаме питие.
– Най-сетне да кажеш нещо умно.
С усмивка на уста отидохме при Уила на висока квадратна маса в средата на бара.
– Добре ли е тук? – попита тя.
– Страхотно – рекох и се усмихнах. Настаних се на дървения стол, който изскърца под тежестта ми, с гръб към вратата, тъй че огледах помещението.
Таванът бе висок, с открити железни греди от край до край. Подовете и стените бяха облицовани с дъски. Е, не се виждаха черупки от фъстъци, но пък навсякъде бяха окачени табели и картини. Напомняше ми на ония ресторанти, чиито имена те канят при някого – „При Епълбий“, „При Чили“, „При Бениган“ и други подобни. Само дето тук украсата не беше специално аранжирана, а някак непринудено допълвана през годините.
Барът бе Г-образен и минаваше по протежение на двете задни стени. Сигурно имаше най-малко двадесет високи столчета край него и съдейки по износените пречки за краката, явно повечето хора предпочитаха да седят там.
Включително петимата редовни клиенти, настанили се близо до бармана.
– Добре дошли, приятели. Ей сега идвам.
Уила хвърли поглед през рамо и махна срамежливо на мъжа. Обръщайки се към нас, подръпна косата си, явно да скрие пламналите си бузи.
Двамата с Нолън и се спогледахме ухилени, след което продължихме мълчаливо да оглеждаме бара, докато чакахме да поръчаме.
По прозорците, гледащи към паркинга, имаше неонови табели, рекламиращи всевъзможни бири и алкохолни напитки. До големия телевизор с плосък екран на една от стените се мъдреха еленови рога, украсени с куп шапки.
Чакай. Това сутиен ли е?
Четвърти юли бе преди седмица, но украсата още стоеше. Банер в червено, бяло и синьо висеше над джукбокса, а в една чаша на бара бяха пъхнати знаменца.
Мястото бе адски различно от любимия ми бар в Ню Йорк, но поне сервираха алкохол. Въпреки това се съмнявах, че бар „Ларк Коув“ може да задоволи предпочитанията ми.
– Господа. Уилоу – барманът се появи до масата ни и остави три картонени подложки и хартиена чинийка с фъстъци.
– Казвам се Уила. – Тя прибра кичур коса зад ухото и се поизправи. – С „а“.
– По дяволите. Съжалявам – той сви рамене, уж да поправи грешката си. Грешка, която, струва ми се, ще допусне отново. – Какво ще обичате?
– Сигурно нямате „Макалън 18“ – рекох.
Денят бе дълъг – бях излетял рано сутринта, а щом стъпих на монтанска земя, ме връхлетяха спомени за Емелин – и направо крещеше за уиски.
Барманът се ухили, прокара пръсти през русата си, много късо подстригана коса.
– Всъщност имаме.
– Чудесно. – Бар „Ларк Коув“ не беше нищо особено, но този, дето зареждаше рафтовете, явно имаше добър вкус. – Ще взема двойно. Чисто.
– И за мен същото – каза Нолън.
– Имате го – рече барманът и се усмихна на Уила. – А за теб?
– Само, ъ… една бира. Каквато и да е – заекна тя и пак се изчерви, взирайки се в наболата му брада. – Благодаря.
– Веднага се връщам – той чукна с кокалчетата си по масата и спокойно мина зад бара.
– Откога според теб бутилката е там? – попита Нолън, когато барманът се пресегна да вземе уискито от най-горния рафт.
Понечих да кажа нещо за паяжината в ъгъла, но в този момент откъм задното помещение се люшна дълга, тъмна коса и грабна погледа ми.
Появи се жена и остави чинията с пица, усмихвайки се на колегата си и на един от редовните клиенти.
Черното ѝ потниче бе плътно прилепнала по гърдите и плоския ѝ корем. Джинсите ѝ с ниска талия бяха пристегнати с черен кожен колан, един нюанс по-тъмен от косата ѝ. Усмивката ѝ разкриваше бели, правилни зъби, с изключение на един малко по-крив долен зъб.