Благодарение на Лоугън така и не се стигна до неловко мълчание или разделяне на групи. От самото начало той успя да обедини присъстващите и никой, особено аз, не искаше да се отделя от него.
И най-вече бе невероятен с Чарли. Изпълнен с гордост гледаше, когато тя си намисли желание и духна свещичките на тортата. Разгледа подаръците, които тя получи от приятелите си. Когато не беше до мен, бе изцяло на нейно разположение, носеше ѝ още нещо за пиене, закуски или допълнително парче торта.
Следобедът и вечерта отлетяха неусетно и Чарли заспа с усмивка на лицето.
За първи път и майка ѝ и баща ѝ заедно бяха я сложили да спи на рождения ѝ ден.
– Беше чудесен ден – въздъхна Лоугън. – Като изключим, че онзи се опита да те целуне.
– Да не би да ревнуваш?
– Да.
Усмихнах се, доволна, че дори не се опита да отрече.
– Няма нищо между мен и Джаксън. Той просто искаше да те вбеси.
С Джаксън щяхме да си поговорим утре, макар вече да знаеше, че е оплескал нещата. Целия ден се държеше на разстояние, застанал встрани от гостите. Всеки път, като срещнех погледа му, съзирах в него извинение.
– Въпреки това не ми харесва – Лоугън остави чашата си на масичката за кафе, после протегна ръка, пъхна пръст в платнения колан на роклята ми и ме дръпна.
Не се противих. Изместих се по-близо до него, опряхме рамене. Много неща трябваше да се премислят, когато ставаше дума за Лоугън, но тази вечер бях твърде уморена, за да се съпротивлявам. Притиснах се до него, когато отпусна ръка на облегалката на дивана.
– Тя е вече на шест – гласът му бе изпълнен със съжаление. – Пропуснал съм толкова много.
Сърцето ми се сви.
– Много съжалявам. Бих искала...
– Хей – рече и ме погали по бузата. – Недей.
– Добре.
После склони глава на косата ми, а аз се сгуших още повече в него.
– Разкажи ми за другите ѝ рождени дни.
– Не бяха толкова вълнуващи. Около нея се въртяхме най-вече аз и Хейзъл. Всъщност – отдръпнах се леко и станах от дивана – ще ти покажа.
Оставих питието си и отидох до шкафа в коридора. Извадих една пластмасова кутия, пълна с ръчно правени албуми на Чарли.
Взех кутията и я занесох на масичката за кафе в дневната. Усмивката не слизаше от лицето ми. Махнах капака и едва сдържах вълнението си, като намерих албума, който търсех. Подадох му го.
– Започни с този. Това е бебешкият ѝ албум.
Лоугън остави чашата си, издърпа се напред и разгърна розовия албум на коленете си. Загледан в първата снимка, той погали ръбчето ѝ. На снимката бе Чарли в пелени, спяща на гърдите ми, докато подремвам на леглото в болницата.
Чак след няколко минути отгърна страницата. Не го пришпорвах. Седнах пак до него, наблюдавайки го как бавно проучва всяка подробност в петте албума.
Доста време ми отнемаше да ги направя. Първо трябваше да подбера най-важните моменти, после да сложа снимките и накрая да прибавя украсата. Всяка година след раждането ѝ правех по един такъв албум. Правех го най-вече за себе си, за да мога да се връщам към нещо, докато Чарли расте. Дни наред се занимавах със стотици снимки. Всяка година, след като завършех албума, се заричах, че следващият ще бъде по-малък.
Като гледах с какво искрено благоговение и радост Лоугън разлистваше албумите, се чувствах благодарна, задето не бях се отказала.
А може би дълбоко в себе си съм правила тези албуми не за себе си, а с надеждата, че един ден ще мога да ги покажа на Лоугън.
Той разгледа всяка снимка, докосвайки онези, които може би харесваше най-много. Албум след албум аз седях до него и го наблюдавах как поглъща всичко.
Разказах му малки истории както например, когато Чарли беше на две – тя ядеше само като ѝ дам кетчуп, който наричаше „сосче“. И топеше всичко в сосчето. Месо. Зеленчуци. Плодове. После му разказах за коледните и великденските празници. За първото ѝ подстригване и първия ѝ ден в детската градина.
Часове по-късно, когато той стигна до последната страница, в очите и на двама ни имаше сълзи.
– Благодаря ти – той пое дълбоко дъх и сплете пръсти с моите. – Вече имам чувството, че не всичко съм пропуснал.
– Радвам се – отвърнах и обгърнах с шепа бузата му, както бе направил той, и погалих с палец наболата му брада.
– По дяволите, ще ми се да бях се върнал в онзи хотелски бар по-рано.
По-рано? Палецът ми замръзна.
– Ти си се върнал? Кога? Защо?
– Трябва да е било около седмица, след като ти си напуснала. Шест месеца, след като се запознахме. Отидох там, за да те поканя на истинска среща, но ми казаха, че вече си заминала. Трябваше да те открия.