– Добре е да го знам – усмихнах се аз и си поех няколко пъти дъх, та да съм сигурен, че членът ми е под контрол и няма да се наложи да обяснявам на дъщеря си защо шортите ми са странно издути. После хукнах да настигна Тиа и Чарли.
– Какво точно да търся? – попитах, размахвайки празната кофа.
– Боклуци – отвърна Тиа.
– Не боклуци, мамо! – смъмри я Чарли, докато разглеждаше някакъв камък. После ме погледна. Беше нахлупила любимата си бейзболна шапка, но аз успях да зърна усмихнатите ѝ очи. – Търсим съкровища.
– Боклуци, които се превръщат в съкровища – рече Тиа и вдигна лице към яркото слънце, сякаш да сгрее кожата си, преди да ми се усмихне. – Обичам да събирам изоставени вехтории и да правя така, че да заблестят. Боклукът не бива да остава боклук. Всяко нещо трябва да е на точното си място.
Точното си място.
Това тук бе моето точно място. Когато бях с Тиа и Чарли, ме обземаше усещане за толкова силна принадлежност, каквато не бях изпитвал досега. Бръкнах в джоба си за телефона, за да направя снимка, но осъзнах, че го няма. Бях го оставил в колата.
От години не бях оставал без телефон.
Дали да ида да го взема? Не. Ще се насладя на следобеда в Ларк Коув.
И бездруго следващата седмица щях да се върна в Ню Йорк и щях да наваксам.
Тиа и Чарли още не знаеха, но щяха да бъдат там с мен. шестнадесет ТИА
Не спирах да препрочитам имейла на телефона си.
От: анонимен743
Относно: Ти си шибана курва.
Това беше всичко. Анонимен подател и толкоз.
Преди минути телефонът ми бе дръннал за съобщение. Отначало се стъписах, но полека-лека паниката отмина. Имейлът бе изпратен на акаунта на бара и тъй като само аз проверявах електронната ни поща, го правех през телефона си.
Дали беше спам? Кой би изпратил такъв имейл? Вероятно измамник, който искаше да ме накара да отговоря.
Натиснах „изтриване“, но не се почувствах по-добре. Притесняваше ме това, че в имейла ме наричаха „курва“ само дни, след като с Лоугън започнахме да правим секс. Така е, нали? Само дето никой освен Хейзъл и Джаксън не знаеше за връзката ни.
Това е спам.
Изглежда, акаунтът на бара бе добавен в списъка на хакер и аз бях една от многото, получили такъв оскърбителен имейл.
– Какво има?
Извърнах бързо глава, Лоугън влезе в работилницата.
– Нищо – отвърнах и оставих телефона, след като затворих електронната поща. – Тя заспа ли?
– Да. Не дочака да прочетем до край третата книжка. – Той се усмихна и, както обикновено, се подпря на шкафа.
– Благодаря ти, че я сложи да спи.
– Винаги съм готов. – Той кимна към масата, на която бяха струпани дреболиите, дето намерих днес. – Как сме се справили?
– Не е зле. Просто умувах какво да направя с тия неща.
Поне това правех, преди да получа имейла.
Цял следобед се скитахме край брега на езерото и събирахме „съкровища“, почивахме си и се плискахме с вода. Когато се върнахме при колата, почти бе станало време за вечеря. Потеглихме и отидохме „При Боб“, другия ресторант в Ларк Коув. Смяхме се, шегувахме се с любимите ми мазни бургери и пържени картофки.
От векове не бях прекарвала толкова добре. През целия ден Лоугън не проведе нито един телефонен разговор, дори не провери пощата си.
Като се прибрахме у дома, си побъбрихме с Хейзъл. След като се изкъпа, Чарли помоли Лоугън да я сложи да спи. Докато той ѝ четеше, сгушен до нея в леглото, аз отидох в работилницата да подредя находките ни.
Чарли бе добавила към колекцията си цяла кофа красиви камъни, а ние с Лоугън намерихме най-вече отпадъци. Натъпкахме ги в кофата, която му дадох, и в торбата за смет. В моята кофа събрах предмети, които можеше да станат за нещо.
– Е, какво ще правиш с всичко това? – попита Лоугън.
Взех едното от двете празни шишенца от слънцезащитни продукти.
– Ще ги добавя към колекцията си – кимнах към кутията в ъгъла, която преливаше от такива шишенца. – Мисля да използвам капачките. Ще ги разтопя и ще измайсторя фигурки за шах. А от самите шишенца може да направя шахматна дъска. Ще ги нарежа на квадратчета и ще ги залепя върху шперплат. Нещо такова.
– Аз съм за. Обичам шаха – ухили се Лоугън. – Ами кенчетата?
Плъзнах пръсти по едно от бирените кенчета, които бях измила и сега се сушаха на масата.
– Те стават за врабчета.
– Врабчета?
Кимнах и извадих от едно чекмедже няколко птички, които бях направила наскоро.
Врабчетата бяха около седем-осемсантиметрови – от крайчето на едното крило до крайчето на другото. Всяко птиче бе различно в зависимост от кенчето, което бях използвала, и бе с разперени крилца, сякаш ей сега ще литне.