– Правя врабчета от кенчета, слагам им щифтове, за да се забождат в стената. Продавам по петнадесет-двадесет, така може да се използват за стенна украса.
Той огледа птичките в ръцете си.
– Страхотни са. Как ги измисли?
– Не знам – свих рамене. – Видях нещо подобно в един луксозен магазин за домашна украса в Калиспел, но с керамични пеперуди. Бяха закачени на въртележка за бебешка стая, но реших, че може и пано да се направи и пак да е красиво. Доста време мислих как да ги оформя. С крилата се справих лесно, но тялото и главичката трябва да са под точно определен ъгъл. А с алуминия се работи трудно. Първите сто, които направих, бяха изпоцапани с кръв, защото непрекъснато се порязвах. После трябваше да ги почистя.
Хейзъл ми бе поръчала цял кашон с лепенки.
Той завъртя птичките в ръка.
– Много ми харесват.
– Благодаря – рекох с усмивка, усещайки прилив на гордост. Обичах тези птички от бирени кенчета, а сега още повече, защото и Лоугън им се възхищаваше. – Твои са.
– Сигурна ли си?
Кимнах.
– Вече знам как става, тъй че лесно ще се справя. Мога да направя и половин дузина, стига работата да спори. Занимавам се с това, когато не ми се захваща с нещо ново. Не иска много мислене, нали разбираш? През зимата се запасявам. Кенчетата, дето събирам от плажа, свършват за нула време, но после прибирам празните от бара.
– Е, значи нямаш проблем със снабдяването – той остави птичките настрани и дойде до мен. – Тиа – каза, – просто погубваш таланта си в този бар.
Поклатих глава.
– Това е само хоби.
– Не, това, което правиш, е невероятно. Ходил съм по изложби, виждал съм какви ли не произведения на изкуството и трябва да ти кажа, че у теб има нещо, което много творци не притежават.
– Боклуци? – пошегувах се аз.
– Както каза Чарли, това не са боклуци, а съкровища.
Усмихнах се, прегърнах го през кръста и склоних глава на гърдите му.
– Днес беше забавно.
– Наистина – той сключи ръце на гърба ми. – Най-хубавият ми ден от седмици насам.
Затворих очи и вдъхнах дълбоко аромата на Лоугън. Още беше с тениската от вчера. Миришеше на моя лосион, понеже спах с нея, но сега долавях и неговия мирис по тъканта. Не на одеколона му „Армани“, а собствения му мирис. Наситен и възбуждащ. Мирисът, който бе оставил на възглавницата ми снощи и който щеше да ми липсва, когато си отиде.
Когато се върне в големия град, за да потъне в работата си. За да го грабне някоя жена, която няма да има нищо против начина му на живот – много работа, неспирни телефонни разговори и обществени ангажименти.
Лоугън се нуждаеше от жена като тази, която бе загубил.
Емелин.
Беше прав, като ме попита дали ревнувам. Макар и не заради това, което той си мислеше. Не ми пукаше, че е бил с други жени. Не че ми харесваше, но не бях чак толкова наивна, та да мисля, че аз съм единствената.
Ревнувах, защото Емелин бе имала възможност да се омъжи за Лоугън и заедно да създадат семейство. Възможност, която аз никога нямаше да имам.
Случващото се с нас бе мимолетно. Аз нямаше да се преместя в Ню Йорк, нито пък той щеше да се откаже от кариерата, която бе градил с усилена работа. Не го винях за това, но бях реалист. В крайна сметка щяхме да се отдалечим един от друг и единствената връзка помежду ни щеше да е Чарли.
Затова го прегърнах по-силно, притиснах се до мускулестото му тяло, исках топлината му да остане завинаги в мен, преди да настъпи моментът да го пусна да си отиде.
Но не и тази вечер, нито утре или вдругиден.
Винаги съм мечтала да имам семейство. Истинско семейство. Заблудата, че Лоугън ще бъде с мен и Чарли, бе твърде примамлива, за да не ѝ се поддам дори за кратко.
– Имаш ли още работа тук? – попита той.
Кимнах, измъквайки се от ръцете му.
– Съвсем малко. Може да се помотаеш тук, докато свърша.
– Да. Ще поразгледам, ако не възразяваш. Искам да видя какво друго си направила.
– Ами... да, нямам нищо против.
Усетих прилив на нервност и превъзбуда. Щеше ми се Лоугън да хареса и другите ми неща, но аз наистина работех с отпадъци. Май трябваше да пийна нещо, ако щеше да се рови из работилницата.
– Искаш ли бира? Остана от тържеството – посочих с палец към вратата. – Хейзъл добави лед в един от охладителите, тъй че има студена.
– Бих пийнал една. Благодаря.
Кимнах и излязох навън, чупейки пръсти, докато бързах към верандата. Не можех да си спомня всичко, което бях прибрала по чекмеджета и шкафове в работилницата. Повечето неща бяха недовършени. Май имаше една или две готови картини, които трябваше да занеса в Калиспел. Довърших и кошничката от лъжици, докато Лоугън беше в Ню Йорк.