Качих се на верандата и грабнах няколко бири от охладителя. После хукнах обратно към бараката.
Скицникът ми дали беше там?
Подхлъзнах се на тревата. По дяволите! Да. Оставих го там миналата седмица. Една нощ не можах да заспя и отидох в работилницата да нарисувам лицето, което пропъждаше съня ми.
Лицето на Лоугън.
Всъщност през двете седмици, в които го нямаше, направих десетки скици на очите му, на носа и на идеално оформените му уши. Не исках да ги види.
Излязох от вцепенението си и отидох до бараката. Бутнах вратата, но Лоугън бе с гръб към мен.
– Ето – рекох задъхано и му подадох една бира.
Той се обърна и видях, че държи нещо, сигурно го беше взел от някое чекмедже.
– Това е про...
– Какво е това?
Слава Богу. Едва не се строполих от облекчение, като видях, че държи една опърпана кутия, а не скицника ми.
– О, нищо особено.
Той махна капака. В кутията имаше куп стари снимки.
Вероятно Хейзъл бе ги напъхала там. От години ме врънкаше да направя албум с тези снимки. Може да е помислила, че като ги остави в работилницата, ще ме вдъхнови.
– Какви са тези снимки? – попита Лоугън и гребна цяла шепа от кутията.
– Хейзъл ги е правила преди време.
Не исках да виждам тези снимки заради спомените, които събуждаха у мен. Хейзъл смяташе, че трябва да прегърна детството си и да се гордея с постигнатото, имайки предвид как е започнал животът ми.
Не бях съгласна с нея. Предпочитах да скрия самотните си нощи и непразнуваните рождени дни.
Ужасявах се при мисълта, че една майка може да захвърли новороденото си бебе сред купища боклук. Първите два часа от живота си съм прекарала сред отпадъци, гадни миризми и мръсотия – или поне така ми казаха. Твърдяха, че след като ме е родила, майка ми ме е оставила в контейнер за смет.
Решила, че заради нея съм се пристрастила към хероина още в утробата ѝ.
За мой късмет, някакъв бездомник, който се приютявал в уличката до контейнера, си дошъл по-рано „у дома“ и ме отнесъл в близката болница. И там са ме детоксикирали. Пораснала съм и съм поела по своя път, стигайки много по-далеч, отколкото хората са смятали, че ще стигна.
Хейзъл се радваше на бойния ми дух и на всичко, което бях постигнала. Аз обаче не исках да мисля за това как една майка е способна да изостави детето си. Не исках да ми напомнят, че единственият човек, който би трябвало да ме обича, ме е захвърлил толкова лесно.
Нямах представа коя е майка ми нито кой е баща ми.
Никога нямаше да разбера.
– Хей – Лоугън докосна ръката ми. – Къде се отнесе?
– Съжалявам – усмихнах се насила и примигнах, за да прогоня сълзите. – Просто се замислих.
– Това ти ли си? – Той обърна снимката, която беше най-отгоре.
Кимнах и я взех.
Бях застанала пред дома, в който израснах. Онзи, в който срещнах Хейзъл. Бях с джинси, доста къси за кльощавите ми крака, но тъй като наистина бях много слаба, сигурно са били единствените, които са ми ставали на талията. Беше зима, тъй че носех плетена шапка. По изключение дългата ми коса бе наскоро измита, а същия следобед Хейзъл бе я сресала. Носех оръфан суитшърт, един размер по-голям. Маратонките ми бяха протрити – дадоха ми ги да ги доизнося, но бяха едни от най-хубавите, които съм имала.
Бях обаче усмихната, защото двадесет години по-младата Хейзъл току-що бе ми казала някаква смешка.
– На колко години си тук?
– Мисля, че на десет или единадесет. Хейзъл знае с абсолютна точност. Тя е направила снимката. Както и всички останали.
Дойде в сиропиталището, когато бях на осем. Помня, че един ден, като влязох в кухнята, тя стоеше там, а цигарата ѝ димеше в пепелника до прозореца. Тъмната ѝ коса бе привързана назад с червена кърпа.
– Дай да погледна за секунда – казах и взех купчината от ръцете му. Поразрових я, намерих снимката, която търсех, и му я подадох. – Това е тя по онова време.
Той се засмя.
– Същинска Роузи Нитовачката.
– С памучна риза и всичко останало.
Той ми върна снимката и аз дълго се взирах в нея. Собственият ми лик на снимките ми причиняваше болка, но да видя Хейзъл в онези години, бе като топла прегръдка.
На нея дължах малкото приятни спомени от детството си. Беше дошла като готвачка в сиропиталището, в което бях настанена. Домът бе от малкото действащи в Ню Йорк тогава. Повечето деца бяха дадени в приемни семейства, но директорката на сиропиталището успя някак да задържи неколцина от нас. Аз бях най-малката и когато навърших осемнадесет, домът бе закрит.