Повече от шест години, почти седем, бяха минали, откакто прекарах нощта, заровил ръце в тази коса. Откакто държах Тиа в прегръдките си. Още помнех усмивката ѝ.
Години, а тя си беше същата.
– Лоугън, искаш ли пица?
Поклатих глава и слязох от скърцащия стол.
– Извинете ме за момент.
При раздвижването ми Тиа огледа бара с тъмните си очи – почти толкова черни като косата ѝ. Усмихна се за секунда, но изражението ѝ се промени и леко пребледня, когато ме позна.
Тя ме помни. Слава Богу, спомни си за мен. Имах достатъчно сили да си призная, че егото ми щеше да е смазано, ако не ме помнеше. Ако не помнеше онази нощ.
От време на време – винаги когато се озовавах в квартала на въпросния хотел – мислех за онази нощ. Дали тя си мислеше за нея? За мен?
Бях веднъж в бара на хотела, в който работеше – месеци, след като се бяхме срещнали. Ала нея я нямаше. От персонала ми казаха, че е напуснала и е заминала. Бях разочарован и ядосан на себе си, че съм чакал толкова дълго, но бях адски зает. И животът бе продължил. Скоро, след като опитах да намеря отново Тиа, срещнах Емелин.
Но след всичките тези години така и не забравих Тиа.
Не забравих как тези тъмни очи ме оплетоха в магията си. Как чувствах невероятното ѝ тяло – идеално съчетание между силни, добре оформени мускули и меки, женствени извивки – под моето.
Докато вървях към нея, не откъсвах поглед от широко отворените ѝ, немигащи очи.
– Тиа.
Тя потръпна.
– Ло-Лоугън.
– Мина много време. Как си?
Понечи да каже нещо, но и дума не можа да изрече.
– Хей, Тиа – извика барманът. – Най-сетне ще отворим бутилката „Макалън“, която настоя да купим.
Усмихнах се. Ето защо в бар „Ларк Коув“ имаше „Макалън“.
Тя бе купила любимото ми уиски за своя бар, макар то изобщо да не е било сервирано.
– Аз... – Тиа пое дълбоко дъх, поклати глава и затвори очи. Когато ги отвори, смайването при вида на лицето ми, бе изчезнало. Но вместо уверената, секси жена, която очаквах да видя, съзрях страх.
Защо Тиа би се страхувала от мен? Бях се отнесъл към нея с уважение през нощта, която прекарахме заедно. Не беше ли така?
Преди и дума да кажа, тя се раздвижи, грабна една чашка за текила и я тупна на бара. После се пресегна и измъкна бутилка текила от средния рафт. С едно движение на китката сипа един шот, без да разлее и капка.
– Изпий това – нареди тя. – Трябва да поговорим. две ТИА
Сърцето ми подскачаше като топка за пинг-понг между гръдната кост и гръбнака. Не можех да повярвам, че Лоугън стои точно пред мен.
Лоугън.
Колко часове бях прекарала, търсейки го в Ню Йорк? Колко нощи лежах в леглото, припомняйки си всеки детайл от нощта, която прекарах с него, надявайки се че ще си спомня нещо – каквото и да е, – което би ме довело до този момент.
И в крайна сметка се отказах от надеждата, че изобщо ще го видя отново. И се примирих.
Лоугън. Каквото-и-да-бе-фамилното-му-име, любовното изживяване за една нощ бе единственото и най-хубавото в живота ми.
Той бе просто още един човек, когото оставих в Ню Йорк. Той бе спомен, един от малкото хубави спомени от онова време.
И ето го сега, стоеше в мръсния ми, но готин бар, втренчен в шота текила, който му налях.
Шот, който трябваше да изпие, преди да го глътна аз.
– Моля те – прошепнах. – Изпий го.
Той ме стрелна с поглед и сърцето ми се разтуптя още повече. Увереност струеше от високата му фигура. Бе също толкова смущаващ, колкото и преди години, само че сега това не бе така пленително, а направо ужасяващо. Бе непроницаем, а присвитите му кафяви очи безмълвно ме караха да говоря.
Знаеше ли какво ще му кажа? Знаеше ли, че щях напълно да променя живота му?
Преглътнах буцата в гърлото си и поех жадно въздух, за да не рухна. После впих пръсти в бара, за да не се строполя.
Направи го. Кажи го, Тиа. Кажи му.
Ако не му кажех днес, може би никога вече нямаше да имам възможност. И заради нея той трябваше да знае.
– Аз имам... – Господи, бях замаяна. Защо не можех да намеря думите? – Ти… Искам да кажа ние, имаме...
– Мамо, виж – една малка ръчичка подръпна джинсите ми.
Скочих, притискайки ръка към биещото си до полуда сърце. Бях толкова смутена от присъствието на Лоугън, че не чух кога Чарли е влязла в бара. Може би щеше да е по-лесно когато и тя е тук. Може би, щом я погледнеше, той щеше да разбере какво се опитвам да му кажа.
– Чарли – обърнах се да я помоля да изчака минута в офиса. Но вместо кафявите очи на дъщеря ми насреща ми се пулеха две слузести топки.