– Така е.
– Ами аз? Как да изиграя… това?
– Да изиграеш кое? – Той свъси вежди. – За какво говориш?
– За това – казах и размахах ръка между нас. – Само като майката на Чарли ли ще съм в Ню Йорк? – изтърсих накрая. – Или като поредната ти бройка в Монтана? Не знам как очакваш да се държа, като пристигнем.
Изписаното на лицето му объркване изчезна и той сякаш се вкамени.
– Какво каза току-що?
– Ами аз...
Преди да довърша, той се озова до мен и допря три пръста до устните ми.
– Това беше риторичен въпрос.
Добре. Издържах гневния му поглед, без да помръдна и на сантиметър.
Той махна пръстите си от устата ми и вирна показалец пред носа ми.
– Никога вече не се наричай „бройка“. Ясно?
Кимнах.
Той се намръщи, обърна се и плъзна длан през косата си.
– Затова ли увърта цяла седмица? Защото се притесняваш как ще се отнасям с теб, като пристигнем?
– Може би?
Той ме изгледа ядно.
– Не съм изпадала в подобна ситуация и се притеснявам – признах аз. – Идването ти тук е едно – ние сме на моя територия, с моите приятели и моето семейство. Съвсем друго е аз да дойда в Ню Йорк. Не знам как точно да се държа, когато сме заедно, и не искам да направя нещо, заради което да се почувстваш неловко.
Ето, казах го. Сега той знаеше поне една от причините, поради които толкова се колебаех да отида в Ню Йорк.
– Скъпа – гласът му бе нежен, когато сложи ръце на раменете ми. – Каквото и да направиш, няма начин да се почувствам неловко.
Засмях се, но преди да посоча един от стоте примера как точно може да се случи това – да взема грешната вилица на вечеря, да кажа нещо неуместно на майка му, да нося неподходящата рокля на срещата със сестрите му, – той погали с палец устните ми.
– Няма начин. Идваш с мен не само като майката на Чарли. И понеже още не си измислила как да го назовеш, ще бъда прям.
– Прям е добре.
Той се ухили.
– Ние имаме връзка, Тиа. Мъж. Жена. Приятел. Приятелка. Наречи го както искаш. Но когато те представя на семейството си, ще държа ръката ти. И е време да спрем да се крием от Чарли.
Той плъзна ръка до дланта ми.
В мига, в който сплетохме пръсти, буца застана на гърлото ми. Както ставаше, когато той целуваше Чарли по косата и я наричаше „фъстъче“. Или когато ме притискаше до себе си нощем, преди да заспя.
Лоугън и простичките му жестове казваха повече от хиляди думи.
– Не очаквам да се държиш различно. Бъди себе си, жената, в която се влюбвам.
Наистина, наистина бе приятно да чуя това.
– И аз се влюбвам в теб.
– Знам – усмихна се Лоугън и притисна устни до моите в сладка целувка.
Влюбих се в него, когато разбрах, че се е върнал в Ларк Коув за рождения ден на Чарли. А може би още тогава, преди всички тези години, когато за първи път се видяхме в бара на хотела и краката ми се подкосиха. Все едно. Не бях чак толкова глупава, та да мисля, че връзката ни ще продължи вечно.
Но бях достатъчно глупава да му позволя да открадне сърцето ми, преди да си даде сметка за нещо, което аз много добре знаех.
Някой ден щеше да разбере, че Тиа Ландри не се вписва в света на Кендрик. Някой ден щеше да се наложи да го оставя да си тръгне.
Празнината в стомаха ми бе знак, че най-вероятно този ден ще настъпи в Ню Йорк.
* * *
Следващата вечер седях в бара и рисувах в скицника си. Бях тук целия ден, хвърляйки се в работа, за да се разсея. Откакто се съгласих да отидем с Лоугън в Ню Йорк, бях тревожна и объркана. Наливането на питиета, бърсането на масите и приготвянето на пица се оказа добър лек за нервите ми.
До момента, в който открих една мила бележчица, след като напливът за вечеря приключи.
Някой бе написал УЛИЧНИЦА на коктейлна салфетка и бе я оставил на бара с три цента бакшиш.
Не знаех чие дело е това, защото беше събота и бе много натоварено. Предположих, че е жената, която веднъж се домъкна в бара и поиска да повикам Джаксън да я „забавлява“, но понеже ѝ отказах, тя се нацупи.
Сериозно. Какво намираше той в тия кучки? Как така аз бях уличницата в случая?
Бележката ме вбеси и окончателно ме разстрои. Реших да порисувам, за да се отпусна. Занимавах се с това цял час и най-сетне се почувствах по-добре.
– Хей.
Вдигнах поглед, Джаксън влезе от задната врата на бара.
– Здравей. Какво правиш тук?
Той сви рамене.
– Беше ми скучно вкъщи. Помислих си да дойда и да ти правя компания.
– Искаш ли бира? – Оставих молива върху скицника на плота и взех стъклена чаша.
– Не – поклати глава той. – Само безалкохолно.